— Ти сигурно мислиш, че красотата ми има някакво значение. — Почувства как сълзите парят на очите й. — Майка ми беше абсолютно сигурна, че ще се омъжа за някой богат мъж, кой: ще направи за мен всичко, което искам. — А какво искаше да даде Монти? Нито брак, нито семейство, нито сигурност, която толкова отчаяно желаеше. Може би червената й коса бе вино на за всичко. Мъжете никога не мислеха за нея като за бъдеща съпруга и майка на децата им. Искаха само да се забавляват нея, докато задоволят страстта си. — Само дето забрави да ми каже, че трябва много да внимавам. Понякога момичетата са много глупави. Но предполагам, че тя никога не е мислела, че ще се влюбя в единствения мъж на земята, който не дава и пет пари за моите прелести.
— За Монти ли говориш?
— Да, един мъж, който обича повече кравите, отколкото жените. Не е ли забавно? Може да притежавам най-красивите дрехи и да покоря цял Додж, ала той едва ли ще ме забележи — все едно, че съм облечена в тази протрита рокля.
— Не е вярно. Той се грижи за теб. Той отиде да те търси, независимо че се тревожеше за стадото.
— Знам, но бих желала да не го беше правил. За една нощ повярвах, че той наистина ме обича. — Не й хареса неодобрителният поглед на Бети. — Но сега знам, че това не е вярно. Той не се интересува от мен.
— Не мога да повярвам в това.
— Той се грижи за мен, но не по този начин, по който бих желала. Свикнала съм да искам от живота всички онези неща, които майка ми бе казала, че са най-важни и ценни за една жена. Ала аз не съм като нея. Достатъчно бе това дълго и отвратително пътуване през тази прерия, и аз разбрах, че всичко, което искам, е Монти. Но не както той го разбира.
Вече се виждаха къщите на Додж. Айрис тръсна глава и изправи рамене: трябваше да бъде силна, за да може да се справи с всичко, което й предстоеше.
— А сега трябва да престана да се самосъжалявам и да хленча. Онова разглезено момиченце, което Монти презираше толкова много, вече не съществува. Ще дойдеш ли с мен?
Бети замълча за миг:
— Да.
— Благодаря ти. Сигурно нямаше да намеря сили да тръгна сама.
Но щеше да тръгне, дори и ако трябваше да извърви сама целия път. Нямаше да се предаде! Никога не се бе предавала. Монти Рандолф й принадлежеше. Той беше единственият, който не знаеше това. Имаше един месец, за да намери начин да го убеди, че той трябва да се ожени за нея, и нямаше да изгуби нито миг.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Монти изостана от групата, защото не бързаше да се върне в лагера.
Чувстваше се изпълнен с радост, щастлив, сякаш се бе озовал на седмото небе. Всичко се нареждаше според плановете му. Още през първия ден, около полунощ, те заловиха Франк и хората му. И то благодарение на убийствената точност на пушката на Хен и на хитроумния план за атаката, измислен от него — само за пет минути братята Рандолф отново завладяха стадото. Единствено с крадците на добитък имаха неприятности. Погребаха Куинс Хъниман и Клем Краудер в прерията. Монти се закани, че лично ще отведе Франк и Бил Ловел при шерифа в Додж.
Ала колкото повече младият мъж приближаваше лагера, толкова по-мрачен ставаше. С всеки изминат километър се приближаваше до момента, когато ще трябваше да отпътува за Додж — едно решение, което дълбоко в душата си не одобряваше, едно решение, с което не можеше да се примири.
Той бе решил занапред да няма никаква връзка с Айрис. Ще раздели стадата колкото е възможно по-скоро и ще остави Айрис и Карлос да пътуват сами до Уайоминг. Той щеше да пътува със своето стадо поне на два дни път зад тях.
Освен това бе решил никога повече да не се среща с младото момиче.
— Къде е Айрис? — попита той още преди да слезе от коня.
— Замина за Додж заедно с мисис Крейн, както им бе наредил — отвърна Бъд Рейнс, който бе останал да пази фургона с провизиите.
След като си възвърна стадото, вместо да се върне в стария лагер, Монти поведе говедата към пасищата на север. Зак получи заповед да доведе фургона с провизиите до мястото на срещата. Сега се намираха на трийсетина километра северно от град Додж.
Бяха изминали шест дни.
— Добре — въздъхна Монти. Сякаш камък падна от плещите му. През целия път го измъчваше мисълта, че Айрис може да тръгне по следите му. Или пък отново да се изгуби. Най-после се успокои — красивата девойка за пръв път бе проявила здрав разум. — Соления, докато аз съм в Додж, искам да наредиш на каубоите да отделят стадото на Айрис от нашето. Сигурен съм, че тя ще поиска да тръгне сама със своето стадо веднага щом се върне.
Той знаеше, че тази заповед ще бъде посрещната като гръм от ясно небе. Ала не искаше никой да го разпитва, не искаше никой да оспорва решението му, не искаше никой да наднича и душата му. И без това всичко бе тъй болезнено. Ако сега трябваше да изтърпи упреците и подмятанията на братята си — о, това би било нетърпимо!