С яростен жест смачка писмото. Никога не бе мислил, че може да изпита такава остра болка. Най-необяснимото бе това, че той пристигна в Додж, твърдо решен да й каже същите думи.
Защо сега му се струваше, че сърцето ще изхвръкне от гърдите му?
Защото въпреки всичко се бе надявал отново да я види. Тайно в душата си бе лелеял надеждата, че се е излъгал и че нещо ще осуети намеренията му. Независимо колко усилия положи да убеди сам себе си, всъщност не искаше да се разделя с нея.
А ето че тя го бе сторила, тя го бе изпреварила.
Почувства се ограбен. Не можеше да повярва, че повече няма да я види. Месеци наред цялото му внимание бе посветено на Айрис. Мислеше само за нея, тревожеше се за нея, обичаше я, като че тя беше част от него, сякаш бе станала една от жените на семейство Рандолф. Да я изгуби, бе все едно да изгуби дясната си ръка.
Ала сигурно вече я бе изгубил. Може би първата любов никога не се забравя, без значение дали се е оказала глупава или безперспективна. Не вярваше, че някога ще може да я забрави. Тъкмо обратното — винаги щеше да носи в сърцето си спомена за нея. И ако по сегашното му състояние можеше да се съди за бъдещето, очевидно отсега до края на живота му в неговото сърце нямаше да има място за друга жена.
Заминала с Бети за Уайоминг. Поне беше в безопасност. Поне засега не трябваше да се тревожи за нея.
Младият мъж бавно отпусна юмрука си. Изглади смачканото писмо, прибра го в джоба на ризата и тръгна към конюшнята. Време беше да вземе конете и да напусне града.
Искаше да може да изостави спомените така лесно, както този град.
Обаче това все още не беше краят. Имаше да свърши още нещо, преди да тръгне от тук. Точно сега бе настъпил моментът да продаде стадото си и да се заеме със свое ранчо, с новия живот. Но преди това трябваше да намери Айрис. Може би тя грешеше също като него, мислейки, че всичко е свършено. Не, тя се лъжеше.
И двамата се бяха излъгали!
— Искам само да се науча как се готви пуйка — каза Айрис, — макар че Монти не е тук, за да я изяде.
— Трябва да почакаме, докато си намерим свястна печка — отвърна Бети. — Освен това в Уайоминг не отглеждат пуйки.
Девойката обезсърчено погледна към малката хижа, която засега бе единствената постройка в бъдещото ранчо. Това бе груба и неугледна постройка, наполовина вкопана в земята, само с един прозорец. Вместо врата беше опъната меча кожа. Вътре всичко бе съсипано. През зимата и пролетта подът щеше да бъде непрекъснато мокър. Вместо легло в ъгъла бяха натрупани куп кожи. Таванът бе осеян с дупки, откъдето проникваше прах, който се стелеше по всеки предмет. Айрис бе виждала кирпичени хижи в Тексас — дори те изглеждаха по-добре от тази окаяна постройка. Ако Бети не беше с нея, не би останала тук и час.
Карлос и Джо можеха да поставят дюшеме на пода, но тя трябваше да купи поне една печка и някакви що-годе сносни легла. Младото момиче пестеше парите, защото с всеки изминал ден кесията й се изпразваше. Трябваше да изчака продажбата на конете, преди да си позволи да купува някаква покъщнина.
Бети изсипа яденето в тигана и го сложи върху огнището, изкопано в единия от ъглите.
Вече месец живееха в ранчото и с всеки изминал ден Айрис напредваше в старанието си да се превърне в онази ловка, сръчна, калена и твърда жена за която мечтаеше Монти. С помощта на Бети мизерната хижа постепенно придобиваше малко по-поносим вид и заприличваше на истински дом. Девойката дори се научи сама да готви три ястия. Не беше кой знае какъв успех, но все пак това бе началото. Освен това бе опознала земята си до последния сантиметър, не по-зле от дланта на ръката си.
Всеки нов ден я поставяше пред нови изпитания, ала тя се научи да се гордее с постиженията си, колкото и скромни да бяха. Изучи всички треви, които растяха в земите й, знаеше наизуст всеки поток, вир или брод, проучи местата за водопой и терените за бъдещите кладенци, ливадите и пасищата. Вече бе избрала къде да построи къщата и спомагателните сгради.
Предстоеше й да учи още много, но вече не бе останал и помен от онова разглезено и лекомислено момиче, което се бе опитало да плени Монти Рандолф с няколко усмивки и нежни погледи.
Надяваше се, че изнурителният труд ще й помогне да забрави Монти, но това не стана. Все още не можеше да се сети за русокосия красавец, без да почувства как някакво невидимо острие пронизва сърцето й. Дори бе престанала да се надява, че тази болка някога ще изчезне. Бети се бе опитала да я утеши с думите, че времето лекува всичко, но за пръв път приятелката й се бе излъгала в преценката си. Дори ставаше все по-лошо. Всичко напомняше на Айрис за Монти. Напразно се стараеше да не споменава името му — нито на глас, нито в мислите си. Всяко подсещане отново разпалваше огъня в гърдите й.