Карлос знаеше защо приятелят му се съгласи да не връщат фургона на Монти Рандолф. Джо все още не можеше да се похвали с успех при ухажването на Айрис. Девойката му бе заявила недвусмислено да не си прави илюзии, че ще спечели някога ръката и сърцето й и явно го отбягваше. Карлос знаеше, че Айрис няма доверие на Джо. И би било странно, ако се бе случило обратното. Несъмнено Джо не се бе отказал от плановете си да отвлече девойката и да поиска от Монти да му заплати откуп, като пожертва част от скритото злато на семейство Рандолф.
Джо не можеше да се откаже от надеждите си да се добере до двайсет, а защо не и трийсет хиляди долара, но дори и да имаха толкова пари, братята Рандолф никога нямаше да се оставят да бъдат лесно изиграни. Не, мъжете от това семейство никога не са били глупаци или наивници.
Братята Рандолф умееха да бранят своето. Ако Джо не бе проумял досега тази истина, крайно време беше да го разбере, особено след онова яростно преследване на крадците на добитък. Студените погледи на синеоките близнаци можеха да вселят страх в душите и на най-смелите авантюристи. Хен можеше да бъде по-опасен и от най-закоравелия и ловък убиец, а Монти… По-добре беше никой да не се изпречва на пътя му, когато кръвта му започнеше да кипи. А мълчаливият и отнесен на вид Тейлър само за миг можеше да смени готварския черпак с пушката. Дори и онова хлапе, Зак, можеше да стреля не по-зле от зрял мъж. Още тогава, сред прериите на Канзас, когато бе видял как братята потеглиха по следите на крадците, със смръщени чела и ръце върху спусъка на пушките си, Джо си бе казал, че никоя банда не би могла да избегне възмездието на братята Рандолф.
— Добре, ако толкова настояваш, отиди в ранчото на братята Рандолф, но аз трябва да те придружа — предложи Джо.
— Не, ще отида сама — отсече Айрис. — Ти нямаш нищо общо с тази история.
В този миг Карлос се опита да се намеси.
— Остави я да се оправя сама — примирено въздъхна Джо и сложи ръка на рамото на приятеля си. — Нека да не си прахосваме целия ден. Имаме да свършим още толкова много работа, преди да настъпи зимата.
Първият зимен сняг сигурно скоро щеше да дойде. Усещаше се във въздуха. Трябваше да побързат, имаше още толкова много работа. Трябваше да накарат животните да привикнат да се хранят с фураж.
Карлос отмести ръката на Джо.
— До вечерта трябва да се върнеш, иначе аз ще дойда да те взема — процеди той, преди да излезе.
— Той ще се успокои — увери я Джо. — Просто ревнува. Смята, че имаш повече доверие в онзи приятел Монти, отколкото в него.
— А аз смятам, че Карлос се справя чудесно с работата — отвърна девойката, — и съм му го казвала многократно.
— Знам, но той все още се нуждае от време, за да повярва в собствените си сили.
— Ще има достатъчно време през следващите години.
Докато отиваше да си легне, Карлос също мислеше за годините, които предстояха. Искаше да има собствено ранчо, макар че всъщност засега не притежаваше законно нито една крава. Искаше да работи за себе си. Искаше да се превърне в богат и уважаван гражданин. Но изражението в очите на Джо му показа, че неговият приятел не се бе отказал от идеята си да отвлече Айрис и да иска откуп за нея, и че нямаше да се откаже за нищо на света.
Карлос се огледа. Мястото съвсем не приличаше на преуспяващо ранчо. Хижата си беше просто една барака. Всичко наоколо се нуждаеше от почистване и имаха само една ограда. Ала наоколо се простираха чудесни пасища и имаше достатъчно вода. След пет или десет години всичко тук щеше да се превърне в чудесно ранчо и те, двамата със сестра си, щяха да се гордеят с него.
Карлос реши, че не трябва да позволи на Джо да отвлече Айрис. Не искаше тя да се омъжва за Монти, но ако все пак сестра му държеше да стане съпруга на Рандолф, той нямаше да й пречи. След всичко, което бе направила за него, той нямаше право да пречи на щастието й. Нито пък можеше да позволи на Джо да изнудва братята Рандолф, дори и те да разполагаха с достатъчно пари, за да платят откупа. Айрис му бе помогнала да стъпи на крака. Нямаше намерение да позволи на Джо да разруши живота му.
Само че не знаеше какво да направи. Вече бе разбрал, че Джо е безскрупулен и жесток човек. Не беше сигурен дали той се съобразява с някого, освен със себе си. Припомни си, че приятелят му не пропускаше и най-малката възможност за забогатяване, без да се съобразява с когото и да било.
Не беше лесно да се попречи на човек като Джо да извърши това, което бе намислил.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Когато видя сградите в ранчото „Кръг седем“, сърцето й се сви от завист. Къщата на братята Рандолф бе изградена от дебели греди, но покривът й изглеждаше стабилен. Със сигурност в тази масивна постройка не падаше прах от покрива. Дори имаше няколко остъклени прозореца. Димът, излизащ от комина, й подсказа, че в кухнята готвачът е запалил огъня в чугунена печка — навярно същата като онази, която Монти й бе подарил — и приготвя вкусен обед.