— Д-да… — смотолеви тя, засрамена от прямотата му.
— Не мога да разбера какво ви е накарало да се влюбите в твърдоглавия ми брат, с когото никой не може да излезе наглава. Вие наистина сте прелестна девойка. И сте толкова млада…
Айрис оцени комплимента на Медисън, но се подразни от критичния тон, с който той говореше за Монти.
— Той съвсем не е такъв. Аз му причиних толкова неприятности, че едва не го докарах до лудост, но той винаги съумяваше да се овладява. Е, ако не винаги, то поне в повечето случаи.
— Аз съм негов брат и познавам отлично необуздания му нрав — засмя се Медисън. — Похвално е, че така се стараете да го защитавате, но по-голям успех ще постигнете пред някого, който не го познава.
Девойката с тъга си помисли, че може би никой, освен нея, не обича Монти.
— Нима всички във вашето семейство не понасяте Монти Рандолф?
Медисън се изненада от въпроса й:
— Ние винаги сме признавали способностите му. Той е много упорит и трудолюбив. Освен това никой не може да се мери с него, когато става дума за грижите около някое стадо.
— Но защо тогава никой от вас, братята Рандолф, не го обича? Сигурна съм, че Джордж го презира, а Хен се държи с него така… сякаш едва го понася.
— Айрис, има една особеност в нашето семейство, която на всяка цена трябва да узнаеш, преди да решиш да се омъжиш за Монти — започна Медисън с бащинска усмивка. — Нали мога да те наричам Айрис? Та ние сме доста особено семейство, Айрис. Предполагам, че се обичаме, но същевременно сме в състояние да се изправим един срещу друг със същата ярост, с каквато и срещу външните си врагове.
— Нищо не разбрах.
— Фърн винаги е казвала, че сме луди, всичките до един. Струва ми се, че и Роуз е на същото мнение. Обаче, за изненада на Фърн и Роуз, това ни помага в значителна степен да се справяме с всички труд™ положения. Както и да е, Монти е не по-малко коравосърдечен от всеки един от нас.
Едва сега Айрис започна да разбира защо Монти понякога се държеше толкова странно. Навярно бе преживял ужасни терзания, щом е трябвало да заплати за привързаността към семейството си с отказ от любовта си към нея. Девойката си помисли, че може би това бе начинът да се възпитат корави и сурови мъже, достойни за трудния живот в прериите, но не можеше да не усети радост, че не бе отраснала сред суровите нрави на семейство Рандолф. Баща й и майка й винаги я бяха обичали, винаги я бяха обгръщали с топлота и нежност, винаги я бяха закриляли. Особено баща й. Докато в семейството на Монти очевидно са гледали на топлотата и семейната привързаност като на проява на недопустимо разнежване, дори са го считали за грях, като любов към гърмяща змия — колкото и да я обичаш, трябва да избягваш да я приближаваш прекалено много, за да не забие зъбите си в теб.
Девойката не беше уверена дали Фърн не я бе заблудила, когато й каза, че Монти е неудържимо влюбен в нея. Щом той наистина я обича, защо се скри от нея? Айрис трябваше да му докаже, че любовта е нещо прекрасно, че е истинско щастие, което не може да се сравни с нищо друго на земята, и не може да бъде причина той да се крие от любимата си. Щеше му докаже, че може не само да получава, но и да дава нежност и топлина. От все сърце желаеше да му го докаже, но трябваше да го открие, трябваше той да престане да я избягва.
Монти се опитваше да убеди себе си, че все още е твърде рано да се среща с Айрис.
Беше си обещал да се сдобие със собствено ранчо и едва тогава да помоли за ръката й. Вече притежаваше земя и стада, но все още — нищо друго. Зае се да изгради къща, но засега спеше в една барака, защото на мястото на бъдещия му дом бяха струпани само масивни греди и безброй дъски за подовете и таваните. Нямаше дори обори за кравите и конете. Всяка сутрин отвеждаше животните до пасищата и ги оставяше там за целия ден, а нощем ги привързваше към оградите — като някой скитник, незаконно настанил се в чужд и изоставен имот.
На няколко пъти се канеше да оседлае Найтемър и да препусне към съседното ранчо „Кръг седем“, но винаги се отказваше от намерението си. Твърдо бе решил да се справи с ранчото без ничия помощ и чак тогава да потърси Айрис. Досега успяваше да спази обещанието си. Но всеки път, когато някаква неотложна задача го принуждаваше да посети ранчото „Кръг седем“, го обземаше мъчително изкушение да види Айрис. За него беше много по-лесно да се справи сам с тежката работа в своето ранчо, отколкото да посещава Фърн и Медисън и да се преструва пред тях, че е забравил за красивата девойка.