— Знаех си, че ще стане така — усмихна се Фърн, радостна, че бе предугадила развитието на събитията. — Сега вече няма да съм сама. И ще можем да се опознаем с Айрис.
— Напомням ти, скъпа, че не остава много време до първия сняг — повтори Медисън.
— По-добре ще бъде да побързаш към кухнята, ако искаш да изпием по чаша кафе — отвърна Фърн и погледна небето. — Може би тази година зимата ще настъпи по-рано.
— Най-разумно е да се прибера в хижата при Бети — рече Айрис. — Обещах на брат си да се върна, преди да се е стъмнило.
— Ще дойда с теб — предложи Монти.
— Не, няма нужда. Няма да се хареса на Карлос. Искам да го подготвя, преди да му кажа за теб.
— Защо?
— Той си е създал мнение, че ти въобще не се трогваш от това, което ще стане с мен. Освен това непрекъснато се страхува, че бъдещият ми съпруг веднага след сватбата ни ще започне да ме убеждава да си поискам обратно половината от ранчото, което му отстъпих. — Можеш да му отстъпиш дори и цялото ранчо. — Монти великодушно махна с ръка. — Това въобще не ме притеснява. Не искам нищо повече от това да доживея деня, когато ще станеш господарка на моето ранчо.
— Благодаря ти, мили мой! — Айрис скочи на крака и пламенно го прегърна. — От все сърце се надявах, че точно така ще ми отговориш.
— Мисля, че току-що изгуби зестрата, която би ти донесла бъдещата ти съпруга — подметна Медисън.
— И какво от това? Нали спечелих най-скъпата награда — отвърна Монти и радостно се усмихна.
— Все пак не ми харесва — рече Карлос и погледна към Айрис, която бе седнала срещу него на малката маса, отрупана със съдовете от вечерята.
— Но аз искам да се оженя за Монти Рандолф, защото от го дини съм чакала този ден. Не разбирам защо не си съгласен.
— Знам, че ти сама ще решиш с кого да се свържеш, обаче след всичко, което направи за мен, аз се чувствам много привързан към теб.
Айрис хвана ръката му:
— И ти направи много за мен. Не мога да ти обясня колко много ми помагаше мисълта, че през цялото това тежко и дълго пътуване брат ми е винаги до мен.
— Нима не разбираш, че аз не съм ти истински брат? — попита я той с напрегнато изражение.
Да, но се надявам, че ще продължаваш да ме считаш твоя сестра.
— О — енергично кимна той, — разбира се, че до края на живота ми ти ще останеш единствената ми сестра. Няма да забра колко ужасно се чувствах през годините, когато мислех, че нямам нито един близък човек на света.
— Ще се сближиш с Монти.
— Това е нещо съвсем различно. Нищо не може да замени семейството. Досега не бях осъзнал тази житейска истина. Предполагам, че това е тайната на успехите на братята Рандолф. Те наистина се поддържат, когато някой от тях изпадне в беда. Вярваш ли, че Монти няма да възрази, ако ми дадеш половината от добитъка?
— Той заяви, че аз му давам всичко, от което се нуждаел.
— Е, ако наистина мисли така, това ще означава, че поне мога да се опитам да се сприятеля с него.
— И трябва да станете приятели — натъртено изрече Айрис, като прегърна приведения си брат. — А сега да уредим всичко останало. Искам утре сутринта да тръгна за ранчото на Монти. Вие с Джо ще успеете ли да се справите сами с всичко тук?
— Ще се справим, както винаги сме се справяли с всичко досега.
— Не, няма да направим нищо подобно! — извика Карлос на приятеля си. — Никога няма да предприема такава стъпка. След всичко, което тя направи за мен досега, ще бъде най-голямата подлост, ако ти помогна да я отвлечеш.
Той бе изчакал Джо да се прибере в хижата, след което двамата се бяха усамотили в една отдалечена колиба. Знаеше, че приятелят му ще започне да оспорва решението му, затова не искаше да ги чуе някой друг.
— Ние всъщност няма да я отвличаме — започна да му обяснява Джо, — а само ще я доведем тук, ще я вържем и ще чакаме братята Рандолф да ни донесат златото. Дори мога да кажа, че доста харесвам сестра ти и за нищо на света не бих желал тя да пострада.
— Послушай ме, Джо! Тук сме се уредили добре. Ще имаме постоянна работа за години напред, аз ще притежавам почти две хиляди глави добитък. След няколко години може би ще забогатеем.
— Но аз не притежавам нищо — мрачно подхвърли Джо.
— Да, така е. Обаче знаеш, че ще разделя с теб цялото си богатство, както съм правил винаги досега, откакто сме приятели.
Джо махна с ръка по посока на хижата:
— Този имот тук не струва нищо в сравнение със златото на семейство Рандолф.
— Не ни трябва тяхното злато! Дори не знаем със сигурност дали братята Рандолф притежават…
— Нали аз го видях. И ти го видя, помня много добре, затова недей повече да отричаш.
— Но нали това ранчо тук ще стане наше! Нима не разбираш, че именно това е истинското богатство? Тук можем да живеем щастливо до края на дните ни. Съжалявам, че сестра ми предпочете един от братята Рандолф вместо теб, но все пак изборът си е неин.