— Подлец! — изкрещя Айрис. — Няма никакво злато и никога не е имало. Всеки знае това.
— Всеки, който не е виждал как плащаше той със златни монети на Франк и останалите каубои.
— Та това бяха мои пари! — изохка нещастната девойка.
— Звучи добре, обаче Карлос ми каза, че банката ти е отнела всичко, освен стадото. Бети, ще кажеш на Монти да предаде парите на Карлос! Веднага, щом ги получа, ще върна дамата на сърцето му.
— Не мога да му кажа такава ужасна вест — изкрещя Бети към Джо, който бе поел по обратния път заедно с пленницата си. — Не зная дори как да стигна до ранчото на Монти!
— По дяволите! Нима ще трябва сам да предавам това проклето съобщение! Карай направо, без да се отбиваш от тази пътека. Ако не стигнеш до час в ранчото му, той ще изпрати някой от каубоите си да те потърси.
С тези думи Джо подкара в галоп двата коня, а Айрис едва успя да се удържи на седлото.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
— Казах ти вече, че онези златни монети бяха мои, а не на Монти — ядосано повтори Айрис.
— А аз пък ще ти повторя, че не ти вярвам — троснато й отвърна Джо.
Джо Риърдън я бе завел до грубо скованата дървена колиба, скрита сред една от гористите долини, които разсичаха хребета Ларами. Айрис си помисли, че тук навярно са нощували смелите трапери, преди да изтребят бобрите, обитавали вировете на бистрите потоци в смълчаната долина. По всичко личеше, че тук от години не е стъпвал човешки крак. Девойката се съмняваше дали Карлос подозираше за съществуването на тази колиба. Със сигурност никой от обитателите на ранчото „Кръг седем“ не знаеше за това отдавна занемарено убежище на траперите.
— Всички знаят, че братята Рандолф нямат никакво злато. И никога не са имали.
— А тогава как успяха да забогатеят толкова бързо? — недоверчиво попита Джо.
— Само с усилен денонощен труд. Може и ти да опиташ, ако преди това не те настигне куршумът на някой от братята.
— Защо пък да се претрепвам от работа, щом цяла камара злато ме чака само да протегна ръка?
Айрис гневно удари с юмрук по разнебитената маса и едва не я строши.
— Няма злато, разбра ли ме най-сетне? — Тя поклати отчаяно глава и седна на стола: — Монти ще те убие. А дори и да не успее, ще те настигне дългата ръка на Хен.
— Ха, та нали Хен не дава пукната пара за теб!
— Може би тук си прав, но недей да забравяш, че щом ги предизвикат, седмината братя Рандолф винаги се сплотяват. Не помниш ли как погнаха Франк и другите крадци на добитък? Още утре цяла хайка ще тръгне по следите ти.
Джо побесня и замахна да я удари.
— Ако ме докоснеш и ако Монти открие дори един-единствен белег по тялото ми, ще те пребие до смърт.
Девойката едва успя да прикрие радостната си усмивка, когато похитителят уплашено прибра ръката си.
Смелото момиче не се опасяваше от заканите му. Та нали целта му бе златото. Та нали ставаше дума за цяла камара от злато! Ако Джо я наранеше, Монти щеше да се вбеси и щеше да бъде много по-неотстъпчив при преговорите за откупа.
Само че нямаше никакво злато, затова Монти трябваше да измисли някаква друга примамка, за да залови този злодей. Именно това я безпокоеше. Не се съмняваше, че Монти или Хен ще убият Джо. Трябваше да ги спре на всяка цена. Не се вълнуваше за съдбата на Джо, а се тревожеше само да не пострада Монти. Не искаше да види любимия си зад решетките тъкмо когато мечтите й бяха започнали да се сбъдват. Нямаше да й бъде по леко, ако Хен убиеше Джо вместо Монти. Тогава тревогата за присъдата на брата на бъдещия й съпруг щеше да помрачи семейното им щастие.
Трябваше на всяка цена да се отърве от Джо. Но как да стане това? Злодеят не се отделяше от нея нито за миг. Все пак нали трябваше да я остави сама поне за няколко часа, за да отиде до ранчото и да се убеди, че Монти е приготвил парите за откупа? Тогава ще избяга! Оставаше й само да се надява, че няма да бъде прекалено късно.
Бети още не бе успяла да довърши изречението, когато Монти вече тичаше с все сила към оградата, за да яхне жребеца си.
— Спри го! — извика Фърн към Медисън. — Ако сега не го спреш, той ще застреля някого.
— Този тип, Джо, трябва да си получи заслуженото и аз не искам да преча на брат си — отговори й Медисън и се приближи към Монти. — Почакай, ще дойда с теб.
— Тогава побързай. Нямам време за губене!
— По дяволите, трябва да ме изчакаш. Отдавна съм отвикнал да скачам на седлото така пъргаво като теб.
Монти му подаде едно седло от еленова кожа:
— Ще можеш ли да го сложиш на коня си?