— Ако не разчитах на това, още в този миг щях да извикам на всички мъже в ранчото да възседнат конете — въздъхна Монти и бавно се надигна от стола. — Искам малко да се поразходя.
— Предполагам, че Айрис не би поискала от теб да се втурнеш сам по следите на Джо.
— Защо?
— Защото ще го застреляш този тип веднага щом ти се изпречи пред очите.
— Така ли мислиш?
— И с това ще провалиш бъдещето си. И ще погубиш живота на Айрис. Тя би предпочела лично да му даде парите, вместо да те остави да прекараш години зад решетките.
— Защо мислиш така?
— Защото всяка жена би постъпила по този начин. За нея не е важен нито похитителят, нито отмъщението. Тя се интересува само от теб, от своето бъдеще с теб. И съм убедена, че в този миг се моли да не предприемеш някаква необмислена постъпка, заради която после да страдаш с години.
Монти за миг замълча.
— Може би имаш право. Сега говориш също като Роуз. Но — моля те да ме разбереш — не издържам вече да се мотая тук, не мога да дочакам утрото.
— Искаш ли да се разходим заедно? — попита го Медисън.
— Не.
— Само за пет минути?
— Добре.
— Мислиш ли, че той ще тръгне да я търси още сега, посред нощ? — изплашено попита Бети, когато вратата се затвори зад двамата братя.
— Разбира се. Иначе не би бил истински член на семейство Рандолф — отвърна й Фърн. — Само се опитах да го убедя със същите думи, които и Айрис би му казала, ако беше сега тук.
— Мислиш ли, че ще се вслуша в съветите ти?
— Съмнявам се. Ако се вслуша, значи не е истински член на семейство Рандолф.
Монти и Медисън вървяха мълчаливо само три минути. Нощта бе мразовита, а небето — ясно. Луната и звездите блестяха студено и безпощадно. Замръзналата почва скърцаше под ботушите им и този шум отекваше надалеч сред смълчаните дървета. Някъде изсумтя кон, после един бухал безшумно полетя над храстите.
— Джордж знае ли, че си купил ранчо? — започна по-старият брат.
— Да. Изпратих му телеграма, за да го помоля да ми изпрати още пари.
— Не трябваше да правиш това.
— Но въпреки всичко го направих.
— Защо?
— Веднъж се оплаках на Соления, че не мога да разбера защо всички около мен се притесняват от буйния ми нрав. Казах му също, че никой не се опасява от необмислените постъпки на Хен, въпреки че именно той може да застреля някого, без дори окото му да трепне.
— И какво ти отговори Соления?
— Каза ми, че хората се тревожат не само за мен, но и за Хен, обаче разликата между нас била в това, че Хен не се съобразява с мнението на другите около себе си. А според Соления аз понякога отдавам прекалено голямо внимание на чуждото мнение, особено ако става дума за мнението на Джордж. Каза още, че ако Джордж одобри някое мое начинание, аз непременно ще успея.
— Знаеш ли, ти май наистина си се променил през тези години и вече ще можеш да разсъждаваш като разумен собственик на ранчо.
— Да, обаче Джордж никога не одобрява докрай постъпките на нито един от нас. Почвам да си мисля, че просто не е в състояние да признае, че по-малките му братя вече по нищо не му отстъпват. Пък и нали го знаеш колко е скъп на похвали. Постоянно ми е натяквал, че това или онова съм можел да го свърша по-добре, по-иначе…
— А нима промяната в теб настъпи, когато се зае да уреждаш собственото си ранчо?
— Не е точно така, поне според мнението на Джордж, разбира се. Никога няма да стана като него и мисля, че е крайно време да се откажа от тези мъчителни опити да заприличам на него. Зарекъл съм се пред себе си и пред Айрис, че ще успея да разработя тази необитаема земя, и няма да пожаля усилия, за да докажа на Джордж, пък и на теб, и на останалите ни братя, че мога да се справям с всякакви трудности. Но съм решил преди всичко да се съобразявам със своите решения и предпочитания, а чак след това — с мнението на околните. Не знам дали така ще бъде по-добре, но на мен така ми харесва — и толкоз! Ще видим какво ще излезе. Още е много рано да се каже.
— Сигурен съм, че ще успееш, Монти, но все пак не мога да разбера докога ще се мотаем навън в тази дяволски студена нощ.
— Слушай, опитвам се да се поуспокоя, за да мога да дочакам утрото. Нали точно така ме съветваше Джордж? Но не е важно какво той би направил, а какво аз сам ще избера. Е, по дяволите, нямам намерение да правя нищо. Само ще оседлая Найтмеър и ще препусна към онези хълмове. Ако се случи нещо на Айрис, а аз в това време съм се излежавал в леглото, докато настъпи проклетото утро, никога няма да си го простя, до края на живота си.
— Не мога да те обвинявам. Пък и не съм забравил как самият аз се хвърлих сред вихъра на торнадото в Канзас, за да спася Фърн. Ако човек се замисли, ще си каже, че това е пълно безумие, но в миг като този изглежда като единствения изход. Все пак аз ще изчакам разсъмването, защото не съм привикнал да яздя посред нощ в тази дива местност, която съвсем не познавам.