Медисън дълго гледаше след брат си, който набързо оседла жребеца си и потегли в нощта. Изпитваше вина, че не тръгна с него, но не можеше да се реши да изостави бременната си съпруга сама в ранчото. Беше се опитал да разубеди Монти да не потегля посред нощ. Щяха да започнат търсенето на сутринта с всички мъже, коне и кучета, щяха да разпитат всички съседи, да проследят всяка диря. Сега, след като Монти пое сам по следите на Айрис, Медисън бе длъжен да оглави групата преследвачи на сутринта.
Но все пак не можа да се успокои. Никак не му стана по-леко от тези самооправдания, нито пък можеше да укорява Монти. Ако трябваше да спасява Фърн, вече отдавна да бе потеглил.
Айрис се събуди със смътното чувство, че нещо не е наред. След минута се окопити и си припомни, че се намира в тази мръсна и порутена колиба, защото бе отвлечена от Джо Риърдън. Но се оказа, че не това бе истинската причина за неясното безпокойство, което я бе обхванало. Имаше нещо друго, някаква друга причина за тревога, но все още не можеше да я разбере.
Сумтенето! Изведнъж бе спряло. Девойката отново се вслуша напрегнато, но не чу нито звук, освен собственото си дишане. Нима Джо бе изчезнал? Това можеше да означава само едно: похитителят се бе втурнал към хижата, за да разпита Карлос дали Монти се е съгласил да му даде златото. А може би парите вече бяха в ръцете на Карлос? Колко глупава се оказа тя, като си мислеше, че Джо кротко ще дреме на пост пред входа на колибата до настъпването на новия ден. Не можеше да разбере какъв бе този загадъчен шум, който я бе събудил, но се зарадва че сега бе будна.
Айрис се протегна в мрака към ботушите си. Беше спал облечена. За нейна изненада вратата не беше залостена отвън Знаеше, че олющената дървена врата нямаше ключалка, но все пак очакваше Джо да я подпре поне с някоя греда, за да не позволи на пленницата си да избяга, докато преговаря с Карлос.
Конят й! Той бе взел коня й, за да не би тя да избяга. Но тук хитрият Джо Риърдън бе допуснал грешка.
Сърцето й се сви от страх при мисълта, че ще трябва сама да си проправя път сред тези смълчани необитаеми хълмове, враждебно надвиснали над долината в непрогледния мрак. Истинска лудост бе да тръгне на път сама, посред нощ, пеша и без оръжие сред непознатата местност. Но повече не можеше да понася напрегнатото очакване и изпълненото с неизвестност бъдеще в тази порутена колиба. Може би Монти скоро щеше да дойде и да я отведе. Тя трябваше да го намери на всяка цена, преди той да се е сблъскал с Джо. Няма защо да се избиват в мрачната гора. За нея нямаше значение, че злодеят ще успее да избяга и да се отърве от заслуженото наказание. Искаше само Монти да не пострада.
Монти спря коня си пред оградата на ранчото на Айрис. Накъде да поеме сега? Карлос бе заминал нанякъде, без да остави каквато и да е следа, в хижата нямаше жива душа и младият мъж се колебаеше накъде да поеме. Огледа земята около оградата, зад която бяха държали конете на Айрис, преди да ги продадат. По тревата се бе натрупала тънък слой роса. От лунната светлина капките роса заблестяха и той видя неясни очертания от конски копита. Следите показваха, че оттук е минал само един кон. Следователно е бил конят на Карлос, защото онзи тип, Джо Риърдън, е теглил след своя кон и коня на Айрис. Пък и следата явно бе съвсем прясна.
Монти продължи напрегнато да се взира в отпечатъците. Следите ставаха по-ясни на местата, където тревата бе по-заскрежена. Младият мъж не знаеше дали Карлос е помагал на приятеля си в отвличането на Айрис, или е тръгнал сам на път. Нито знаеше накъде може да е потеглил. Но нямаше друг изход, освен да последва следите с надеждата, че може би ще го отведат до скривалището, в което ще намери любимата си.
Реши да продължи, докато открие къде е отишъл Карлос.
Никога не бе изпитвала такъв студ. Помнеше зимите и снега в Сейнт Луис, обаче в родния й град и през най-лютата зима бе невъзможно да усетиш как кръвта ти се смразява от режещия въздух. Зъбите й затракаха. Бе облякла дебелото вълнено наметало, с което вчера бе потеглила от ранчото „Кръг седем“, но през деня бе много по-топло. Явно през ясните студени нощи тази дреха не можеше да я стопля.
Ускори крачките си, като се надяваше по този начин да се предпази от студа. След кратко колебание беше поела по някаква едва очертаваща се пътека, която според нея водеше към подножието на планините Ларами. Не знаеше докъде ще стигне, ако продължава все в тази посока, но се надяваше да се добере до някакво ранчо, където да намери подслон. Освен това по-вероятно бе Монти да тръгне по някоя пътека, а не да започне да си проправя път направо през труднопроходимите гористи хълмове. Уайоминг не беше така равен и лесен за преминаване като Канзас и Небраска, но по необятните си простори смътно й напомняше за Тексас.