Вслуша се, но не чу нито звук повече. Навярно причината за безпокойството на мечката бе изчезнала. Монти се вгледа още веднъж в пътеката. С приближаването към хълма любопитството му нарастваше. Бе сигурен, че ръмженето на звяра идваше от тук. Може би Карлос нарочно бе объркал следите, като се бе върнал назад. Монти реши да тръгне напряко през храстите, за да го настигне по-бързо.
А може би мечката бе срещнала друг човек, докато Карлос все още бе изкачвал подножието на хълма. Рандолф забърза към горната пътека. По-късно можеше да се върне и да огледа подножието на хълма. Младият мъж смушка коня си и скоро се озова откъм полегатата страна на хълма, където Найтмеър се изкачваше по-леко нагоре. Животното шумно изпръхтя, сякаш не одобряваше избора на господаря си, но поглъщаше метрите без особено усилие. Стигнаха до най-горната част на пътеката, обрасла с трева и осеяна само със следи от дивеч. Наоколо цареше тишина.
Мъжът измъкна пушката от калъфа й и неспокойно се огледа, притаил дъх в очакване на скрития враг.
След миг погледът му попадна върху останките на един елен. Мечката го бе разкъсала, без да разбира, че първият пътник, който тръгне по пътеката, лесно ще може да проследи стъпките от окървавените й лапи. Младият мъж огледа близките храсти, като здраво стискаше пушката. Ала наоколо нямаше друго живо същество и като се изключи големият бор на завоя, нямаше никакво подходящо убежище за едрия горски звяр.
Найтмеър беше неспокоен, но не пръхтеше и не пристъпваше нервно с копита, както би направил, ако бе подушил миризмата на мечката. Монти слезе от седлото и претърси околния гъсталак, но не откри нищо подозрително, освен ясни следи от мечешки лапи. Очевидно Карлос не бе минал оттук.
Той отново се качи на седлото и обърна коня, за да поеме по обратния път.
— Монти!
Викът го прикова на място. Айрис! Това бе нейният глас!
— Монти!
Той се огледа, за да открие къде се бе скрила любимата му, но е откри нищо. Стори му се, че викът идваше сякаш от небето, но последното сигурно бе плод на въображението му. Това бе отчаян вик за помощ, а не ангелски глас. Може би Медисън все пак щеше да се окаже прав. Може би наистина бе преуморен и се нуждаеше от дълъг здрав сън.
— Аз съм тук, горе на дървото!
— На кое дърво? — извика той и се огледа с обезумял поглед, уверен, че има халюцинации.
— На голямото клонесто дърво.
Пред очите му се завъртяха в кръг безброй дървета, всички добре разклонени, но никъде нямаше дори следа от Айрис.
— Тук! — извика тя.
Той тръгна по посоката, от която долиташе гласът й, без да сваля поглед от върхарите на боровете. Изведнъж на пътя му се изпречи счупен клон. Вдигна глава и забеляза къс от тъмносин плат, увиснал на един клон. Приближи се до дървото и се провикна с дрезгав глас:
— Къде си?
— Тук, горе.
Рязко изви врата си и се вторачи право нагоре. Чак тогава я видя — прегърнала ствола на огромната ела на не по-малко от петнайсет метра над земята.
— Как, по дяволите, се озова чак там горе?
— Заради мечката.
— А къде е конят ти?
— Джо го взе. Аз дойдох пеша.
Монти за сетен път си повтори, че от Айрис никога няма да стане истинска стопанка на ранчо. С нейните хрумвания да се разхожда сред стадо от дългороги говеда или да се втурва по следите на мечка гризли тъкмо когато е седнала да се нахрани, косата му щеше да побелее само за една година.
А сега трябваше да я изчака да слезе от това дърво и да започне да я успокоява.
— Вече можеш да слезеш на земята. Мечката я няма наоколо.
— Не мога.
— Как така не можеш?
— Не мога. Страх ме е да помръдна дори едната си ръка.
Инстинктивната му реакция беше да й заповяда веднага да слезе при него. Който се е покатерил на някое дърво, трябва да може и да слезе от него. Но тъкмо отвори уста да й го изкрещи, когато през главата му премина като мълния мисълта, че Айрис никога не би могла да се покатери чак до най-високия клон на величествената ела, ако мечката не беше по петите й. Тласкана от страх, девойката навярно се бе озовала на един дъх на петнайсет метра над земята, без да разбира какво върши. Нищо чудно, че не знаеше как да се спусне надолу: кой би запомнил откъде се е изкачил, щом е бил обхванат от паника. И сега се бе заклещила горе, между клоните, вцепенена от ужас.
Той никога не се бе катерил по толкова високо дърво. „Нищо чудно и мен да ме хване страх“ — помисли си младият мъж. И докато се катереше към девойката, му се струваше, че Айрис се е сраснала с могъщия ствол на дървото.
— Как се озова чак тук? — задъхано попита той. — Това дърво въобще няма ниски клони.