— Върни се вкъщи. Нямаш работа тук! — Единствено остротата в гласа му издаваше усилията, които полагаше, за да се овладее.
— Нека се разберем веднъж завинаги — гневно започна Айрис, като се опитваше да разсъждава разумно въпреки гнева и привличането, които изпитваше към него. — Ти не отговаряш за мен, нито пък аз съм твоя собственост! Аз ще отида в Уайоминг, и ти нямаш право да казваш каквото и да е за хората ми, за стадото ми, за мен или за каквото и да е.
Искаше думите й да прозвучат подигравателно и гордо да се отдалечи, но не можа да го стори.
Той стоеше неподвижно. Не можеше да повярва. Беше й причинил болка. Чувстваше се отвратително, но вината не бе само негова. Ако не се бе опитала да го накара да направи нещо, което не искаше, ако не се бе опитала да му се подиграе, ако не беше…
— Върви по дяволите! — избухна той, когато погледна назад, към фургона. — Какво търсиш тук?
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Миг по-рано Айрис бе толкова ядосана на Монти, че щеше да се зарадва; ако се появеше някой и го накараше да се махне. Ала сега Франк бе тук и тя почувства раздразнение, че се бе появил.
— Току-що имахме малка разправия с мистър Рандолф. Той смята, че аз нямам право да бъда тук, и ми предложи да се върна обратно.
— Ти си този, който няма право да се мотае около „Двойно Д“ — враждебно каза Франк. — И ми се струва, че именно ти трябва да се върнеш обратно!
Девойката бе заговорила, защото бе прекалено разгневена, за да мисли. Обаче нямаше намерение да настройва двамата мъже един срещу друг. Твърде късно си спомни, че те не се понасяха.
— Аз разговарях с мис Ричмонд — отвърна Монти, без да прикрива презрението си към нейния надзирател, — но това засяга и теб. Върни обратно стадото, докато все още е възможно. Не знаеш много повече от мис Ричмонд и едва ли ще успееш да заведеш стадото до Уайоминг.
— След като мис Ричмонд желае да отиде в Уайоминг, аз ще я заведа. И нито ти, нито хората ти ще ни попречат!
— Няма и да се опитваме. Вие сами ще го сторите.
Франк изглеждаше толкова вбесен, че за миг Айрис се уплаши, че ще се нахвърли върху Монти. Всички знаеха, че Монти бе опасен противник. Никой не бе говорил пред нея, но историята за боя в Мексико продължаваше да се носи от уста на уста доста дълго след като се бе случила.
Младото момиче застана между тях:
— По-добре се върни в лагера си, Монти!
— Върни се вкъщи, преди да е станало късно. Ако не умрете от жажда или ако опазите добитъка от крадците, то индианците ще го сторят. — Той погледна към Франк, а след това се обърна към Айрис. — Щом си решила да отидеш до Уайоминг, трябваше да ми позволиш да ти намеря добър водач. — Младият мъж се обърна и се метна на коня. — А ако ти също ще пътуваш — този път говореше на Франк, — по-добре стой далеч от пътя ми! Ако направиш нещо, което да изложи стадото ми на опасност, ще те разпоря на две. А ако позволиш да се случи нещо на Айрис, ще те нарежа на малки парченца. — Той пришпори коня и се отдалечи с галоп.
— Ще взема няколко момчета и ние ще…
— Твоята работа е да закараш това стадо до Уайоминг — прекъсна го Айрис, която бе смутена от последните думи на Монти. — Аз ще се погрижа за мистър Рандолф!
Докато яздеше към лагера, Монти не спираше да се проклина. Не бе пътувал и две седмици, и вече имаше неприятности с Айрис и нейния надзирател. Това едва ли би се харесало на Джордж. Винаги му бе казвал, че избързва с преценките и действията си.
Монти никога не се бе съгласил с мнението на най-големия си брат. Медисън имаше противен характер, а сякаш никой не го забелязваше. Хен беше дори и по-лош, но също никой не му обръщаше внимание. Но ако Монти направеше и най-малкото нещо не както трябва, Джордж се нахвърляше върху него.
Монти винаги си е бил избухлив. Беше го наследил от баща си. Винаги бе прибързан в преценките и действията си. Това също бе наследил от баща си.
По дяволите, баща му! Неговата сянка продължаваше да тегне над цялото семейство: тя беше скрита в кръвта им, разяждаше мислите им като отрова и се просмукваше във всичко, което правеха. Защо не можеше да бъде като Салти? Той никога не бе изглеждал несигурен. Никога не повишаваше глас и не прибързваше. Джордж сигурно предпочиташе Салти да му е брат, а не Монти.
Не, не беше справедлив. Нямаше значение какво бяха направили Монти или братята му, те знаеха, че винаги можеха да разчитат на Джордж. Може би понякога ги ругаеше, когато се връщаха вкъщи, но никога не се бяха съмнявали, че ги обича.