— Покатерих се на съседното дърво и после се прехвърлих тук.
Монти подсвирна от изненада. Прииска му се да може Зак да се появи отнякъде. Най-малкият му брат обичаше да се катери по дърветата, докато той не се чувстваше удобно на височина, превишаваща конското седло.
Младият мъж с мъка се катереше по долните клони на съседния бор. Дървото се огъваше под тежестта му. Айрис, с нейните петдесет килограма, сигурно се бе изкачила много по-лесно от деветдесеткилограмовия мускулест мъж. Когато достигна до нивото на най-долния клон на огромната ела, целият се беше изпотил.
Опита се да се прехвърли на елата. Айрис все още изглеждаше толкова далеч от него, колкото когато още бе на земята.
— Не можеш ли да се спуснеш поне с един метър?
— Не.
Разбираше я. Колкото повече се изкачваше, толкова по-трудна и опасна ставаше всяка стъпка. Но девойката все още бе високо над главата му. Трябваше да стигне до нея и да й помогне да слезе на земята.
От върха на дървото младото момиче виждаше как той бавно и мъчително приближаваше към нея, и сърцето й преливаше от топлина и любов към този смел мъж, който не се поколеба да се изкачи на тази шеметна височина заради нея. Беше уверена, че в никакъв случай Монти Рандолф не можеше да бъде упрекнат в прекалена любов към катерене по каквито и да е дървета. Опитваше се да не гледа нито надолу към земята, нито нагоре към нея, защото не можеше да повярва, че ги разделят толкова много метри, ала продължаваше да се катери.
Тя се запита дали би могла да направи същото заради него. Струваше й се, че само ще забърка поредната неприятност. Винаги само това успяваше да постигне: да му създава нови и нови тревоги — от първия ден, когато тринайсетгодишна се бе влюбила в него, та до ден днешен. Затова сега се бе заклещила тук, сред полюшващите се върхари, като някаква глупачка; затова сега не смееше да помръдне от страх. Но той продължаваше да се катери нагоре, метър след метър, макар че тя с ужас се питаше дали клоните ще издържат тежестта му.
Монти не заслужаваше да има за жена една подсмърчаща страхливка. Може би наистина бе само една глупава и безполезна жена — макар че съвсем не искаше да се примири с това, — ала не искаше той да я мисли за страхливка. Щом успя да се изкачи до тук, ще трябва да съумее да слезе долу! Този път Монти може да бе решил, че си заслужава да рискува костите си заради нея, но той не беше от онези наивници, които вечно ще спасяват хората около себе си. Щеше да дойде ден, когато нямаше да издържи и щеше да я напусне.
Простото спускане на единия крак към по-нисък клон бе за нея въпрос на чест. Никога в живота й не й бе нужна и половината от смелостта, която трябваше да събере, за да провеси единия крак във въздуха, преди да напипа спасителния клон. Сякаш камък падна от сърцето й. Младото момиче въздъхна с облекчение и съвсем бавно започна да се плъзга надолу, от клон на клон. Кората одра бузата й, ноздрите й се изпълниха с миризмата на смола, но тя не спря.
— Стой там, където си! — изръмжа Монти. — Ще стигна до теб.
— Вече се спускам — извика тя и продължи да се спуска. Съмняваше се, че ще може да продължи, ако спре дори за миг.
Срещнаха се на височина дванайсет метра.
— Ох! — изкрещя младият мъж, когато тя стъпи върху пръстите на ръката му.
Но Айрис не спря да се спуска, Той се извъртя откъм другата страна на ствола и когато две силни мъжки ръце я обгърнаха, тя разбра, че е спасена. Това бе най-скъпоценната прегръдка в живота й — в този миг, когато двамата бяха притиснати между стъблото и клоните. Тя се съмняваше, че всички целувки, които бе получила от него, могат да затъмнят тази прегръдка.
— Ако сега отнякъде можеше ме зърне Джордж, сигурно щеше да се закълне, че окончателно съм си изгубил ума.
Айрис весело се засмя:
— И двамата сме полудели. В целия свят едва ли има други двама като нас, които така да не си подхождат един на друг.
— И които се опитват да се целуват по дърветата. — Монти я притисна здраво и отново я целуна. — А сега трябва да се смъкнем оттук.
Карлос и Джо се спогледаха, после Карлос пришпори коня си и Джо се понесе след него.
— Къде си скрил Айрис?
— А ти какво направи със златото?
— Няма никакво злато. Медисън ми призна, че това е само слух, който те се мъчат да изкоренят от години. А сега ми кажи какво направи със сестра ми? Няма да отървеш кожата си, ако не я върна обратно в лагера преди разсъмване.
— А аз откъде мога да бъда сигурен, че ти сам не си сключил сделка с тях? И как ще ми докажеш, че вече не си се докопал до златото?
— Ако притежавах златото, мислиш ли, че щях да се лутам посред нощ из тази гора?