И все пак това бяха най-вълнуващите мигове в живота й. Дори и сега тялото й усещаше изтръпване от докосването му. Устните й още пазеха целувката му, а ребрата й бяха натъртени. Зърната на гърдите й бяха подути и възбудени, а нещо в нея искаше още. Майка й сигурно щеше да бъде много сърдита, ако беше до нея. Една част от Айрис жадуваше отново да изпита същите усещания. Това желание не намаляваше дори при мисълта, че е опасно да бъде с мъж като Монти. Беше толкова вълнуващо да се забрави в ръцете му, макар че другата част от девойката се плашеше до смърт от това.
Никога досега не се бе забравяла и не бе губила власт над себе си. Това беше основното правило на майка й. „По-добре да избягаш, ако се налага, но винаги трябва да се владееш!“ — спомни си тя думите на майка си.
Но Айрис бе загубила власт и върху Монти, и върху себе си. И над Франк.
Забеляза Франк, който седеше до огъня и се смееше и разговаряше с останалите, сякаш нищо не се бе случило. Тя не разбираше защо той като че ли не се вълнуваше от обидното държание на Монти. Не му беше присъщо бързо да забравя обидата. Той беше твърд и отмъстителен. Чудеше се дали не замисля някакво отмъщение. Това я накара да се почувства неспокойна. Може и да беше ядосана на Монти и да искаше някой да му смачка фасона, но не желаеше този някой да бъде Франк.
Айрис реши да отиде до огъня. Звукът от ботушите й, докато вървеше през тревата, бе неестествено висок. Младото момиче почака, докато Франк вземе вечерята си от готвача. Когато той седна и се приготви да се храни, тя се приближи и се отпусна на земята до него.
— Сигурен ли си, че ще можеш да заведеш стадото до Уайоминг?
— Разбира се — отвърна той. — Защо ме питаш? — Той я погледна леко насмешливо и това не й хареса.
— Чудя се защо Монти настоява толкова много да се върна обратно.
— Не знам каква игра играе, но не му вярвам. Не вярвам на нито един от братята Рандолф.
— Баща ми им вярваше.
— И загуби много от кравите си.
— Не можеш да твърдиш, че те имат нещо общо с това.
— Но те не изгубиха нито една от своите, нали?
— Не, но…
— Не им вярвай! Така мисля аз.
Айрис не можеше да си обясни защо думите на Франк я раздразниха, но трябваше да прехапе устни, за да се удържи да не започне да защитава Монти.
— Тревожа се за това как ще стигнем до Уайоминг, а не дали трябва да вярвам на някого от братята Рандолф. Но трябва да призная, че никога не съм виждала Монти толкова бесен.
— Не му позволявай да те безпокои. Той просто беше разстроен, защото ти не се вслуша в съвета му. Всички от семейство Рандолф са такива. Те мислят, че знаят най-добре всичко.
— Предполагам, че сега вече е при хората си, но не бих искала да има някакви недоразумения и неприятности между тях и моите работници — каза Айрис, внезапно разбрала, че предпочита сега при нея да е Монти, а не Франк.
— Ти позволи на едно от момчета да види как той едва не те наби, а това е достатъчно, за да има неприятности.
— Това беше моя грешка. Казах нещо, което не трябваше да казвам — призна Айрис.
— Обзалагам се, че си го е заслужил.
— Може би, но аз не трябваше да го казвам. Няма да се случи отново!
— Просто исках да кажа…
— Не желая никакви неприятности. Може би ще имаме нужда от помощта му.
— Няма да опрем до неговата помощ! — Франк се изправи: — Време е да се прибереш във фургона си. Скоро ще се стъмни.
Девойката се ядоса, че Франк си позволяваше да й казва какво да прави, но се изправи и се запъти към фургона. Беше свикнала да живее в светли и просторни стаи, да се разхожда в красиво подредени градини. Тъмните сенки наоколо я плашеха и я правеха неспокойна.
Приближи се до фургона. Това беше фургонът, с който майка й пътуваше. Баща й го бе направил съгласно нейните изисквания. Той беше два пъти по-широк от обикновен фургон. На една повдигната платформа имаше легло с четири големи чекмеджета под него, специален гардероб и тоалетна масичка. По леглото бяха разпръснати възглавници, в случай че майка й искаше да си почине по време на пътуването. До тоалетната масичка имаше удобен стол. Имаше и още една малка масичка за хранене с два стола. Въпреки обкръжаващия я разкош, Айрис не се почувства спокойно, докато не запали четирите лампи, закачени на гредите, които поддържаха платнището, предпазващо от горещото тексаско слънце. Айрис бе потеглила с фургона заради собственото си удобство. Никога не й се бе случвало да спи на голата земя и без всякакви удобства.
Докато се приготвяше за лягане, мислите й бяха заети с Монти. Не можеше да разбере защо той бе решил, че тя не бива да ходи в Уайоминг. Погледна се в огледалото: изглеждаше както винаги. Слънцето не бе успяло да обезцвети косата й, нито пък се бе отразило на кожата й. Може би той просто не я харесваше. Изглежда, не харесваше да бъде близо до нея.