Това я ядоса, но и нарани. Защо Монти не я харесваше? Продължи да си задава този въпрос, докато изгаси лампите и се плъзна в леглото, ала не можа да си отговори.
Дълго лежа, без да може да заспи. Не беше уморена, но съзнанието й бе заето с въпроси, за които — изглежда — нямаше отговор, и тревоги, за които нямаше разрешение. Поне не такива отговори и решения, каквито би искала.
Постепенно тя започна да осъзнава, че е самотна. Това бе ужасяващо и смазващо чувство, което я обземаше все по-често и по-често, откакто родителите й бяха умрели. Освен факта, че баща й бе оставил дългове и че тя нямаше пари, откритието, че няма приятели, че няма близък човек, към когото да се обърне за помощ и съвет, бе много по-болезнено. Нямаше си никого, освен Монти.
Но той вече не бе неин приятел. Тя не знаеше това, когато реши да тръгне със стадото си преди него. Тогава си мислеше, че той е единственият човек, на когото можеше да разчита. Ала сега знаеше, че не е така.
Трябваше да намери начин да преодолее съпротивата му. Тази вечер бе прекалено уморена, за да мисли по въпроса. Щеше да му мисли сутринта. Трябваше да го накара да й помогне!
На другата сутрин Айрис стана рано. Нейните работници тъкмо се събуждаха, когато тя приближи до фургона с провизиите. Мъжете спяха с дрехите, така че трябваше само да си обуят ботушите и да сложат шапките — и бяха готови да се качат на конете. Айрис ги наблюдаваше, докато закусваха и оседлаваха конете си. Всички изглеждаха отпочинали и щастливи, шегуваха се помежду си, ала тя не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред.
Младото момиче никога не се бе интересувало особено от хората, които работеха в ранчото на баща й: родителите й смятаха, че нейното място е сред обществото на Сейнт Луис. Ала Айрис дълги години бе живяла в ранчото и бе придобила доста познания за кравите. Знаеше, че тревата е доста хилава и недостатъчна за това време на годината. Бе забелязала също, че потоците по пътя са почти пресъхнали. Тя си спомни думите на Монти, че след сухата зима идва и сухо лято.
Всъщност през пролетта почти не бе валяло. Дори и цветята, които обикновено цъфтяха през май, сега бяха увехнали. Поне за едно можеше да бъде благодарна — по-лесно се пътуваше, Когато земята е суха. Ала сега осъзна, че е по-важно да има питейна вода за животните.
„Не се тревожи — бе казал Франк, когато тя му бе споменала за това. — По пътя има достатъчно вода. Знае го всеки в Тексас.“
Досега водата им стигаше, но все пак им предстоеше доста дълъг път. Спомни си как баща й навремето разказваше за сухите пролети и пресъхналите потоци. Попитала бе Франк защо не изпрати няколко работници напред, за да търсят вода.
„Аз знам къде има вода — раздразнено й бе отвърнал той, недоволен, че тя продължава да го разпитва. — Познавам този път като петте си пръста.“
Но Айрис не можеше да забрави, че Монти се бе отнесъл с презрение към познанията на Франк, както и към нейните. И въпреки уверенията на Франк в противното, тя се тревожеше. Хората говореха най-различни неща за Монти и повечето не бяха ласкателни, ала всички бяха съгласни в едно: Монти е най-добрият скотовъд в тази част на Тексас. Когато той кажеше нещо, всички бяха сигурни, че е прав, и се вслушваха в мнението.
Освен Франк.
Айрис мразеше да се чувства невежа и глупава. Реши, че трябва да язди със стадото. Налагаше се да го направи. Дори според Монти тя беше отличен ездач. И имаше защо: той я бе научил да язди.
Девойката се върна във фургона. След минути се появи, облечена в подходящи за езда дрехи. Чувстваше се малко неуверена. Бяха минали години, откакто бе яздила за последен път. Дрехите й бяха омалели и отеснели, особено около гърдите. Ботушите й стискаха, а шапката й бе овехтяла, но това не я притесняваше. За пръв път от седмици се чувстваше на мястото си.
За миг се уплаши, че няма да може да оседлае коня си — дъщерята на Хелън Ричмонд никога не бе оседлавала коня си сама — ала успя с малка помощ от страна на готвача.
Не беше нужно да язди дълго, за да стигне до стадото.
Животните бяха разпръснати на около километър и половина. „Изглеждат много повече от три хиляди и седемстотин глави“ — помисли си Айрис. Имаше петнадесет работници, включително надзирателя, готвача и момчето, което се грижеше за бичетата, но те едва ли бяха достатъчни за такова голямо стадо. Тя пресметна бързо наум и установи, че всеки от дванайсетте мъже трябваше да се грижи за триста крави.
Айрис не можеше да си представи, че един човек може да се грижи за повече от дванайсет животни. Почувства известно облекчение, когато видя, че Франк приближава към нея.