— Какво правиш тук? — попита той.
— Аз възлагам всичките си надежди на тези крави, за да оцелея, а не знам нищо за тях. Трябва да се науча, а не мога да го направя, ако си стоя във фургона.
— Мисля, че ти докладвам всичко.
— Бих искала да знам повече. Както и да разбера всичко, което е необходимо за едно такова пътуване.
— Няма нищо за разбиране. Движим се на север и използваме максимално всички места за паша.
— И това ли е всичко?
— Да, това е. — Айрис бе сигурна, че има нещо повече, но Франк бързо добави: — А сега е по-добре да се върнеш във фургона. Тук не е място за жени. Можеш да се нараниш.
— Нима? — Девойката се огледа наоколо. Кравите и бичетата пасяха спокойно, небето бе чисто и времето бе необичайно топло за началото на април. Наоколо не се виждаха никакви следи от други хора, никакви колиби и Айрис никога досега не се бе чувствала по-самотна.
— Всичко може да се случи.
Младото момиче отпъди чувството си за самота.
— Защо сме толкова далеч от пътя? Зная, че трябва да използваме местата за паша, докато се придвижваме, но все пак защо сме толкова настрани от пътя?
— Трябваше да се отдалечим от пътя, за да намерим достатъчно трева — започна да обяснява надзирателят й. — Навярно оттук ще минат стотици стада преди края на лятото. Ние пасем стадото около два часа сутрин и два часа надвечер. През останалата част на деня ние се движим по пътя, за да успеем да изминем колкото се може по-дълго разстояние.
През останалата част на деня Айрис продължаваше да обсипва с въпроси надзирателя си. Ала когато се прибраха в лагера, той вече бе изгубил търпение, а главата й щеше да се пръсне от толкова много нова информация — толкова, че едва ли бе в състояние да си спомни и половината от нея. Ала за пръв път тя се чувстваше част от всичко, което я заобикаляше. Досега бе стояла настрани, както бе казал Монти, ала отсега нататък щеше да се учи и се надяваше да не е прекалено закъсняла.
Когато слезе от коня, цялото й тяло бе изтръпнало от прекараните часове на седлото и тя, накуцвайки, се отправи към фургона си. Бе сигурна, че работниците се подсмихват зад гърба й. Би дала всичко за една гореща вана, но трябваше да се задоволи с едно ведро гореща вода, което готвачът й даде.
Искаше да смени дрехите си, но нямаше нищо подходящо. Не искаше да мисли за пришките по ръцете си, за счупените нокти и разрошената от вятъра коса. Добре, че Монти не можеше да я види сега. Навярно нямаше да я познае.
Дори не смееше да помисли какво би казала майка й. Хелън Ричмонд смяташе, че една лейди трябва да си остане такава, дори и да живее в ранчо, и никога не се бе интересувала от работата в него.
Младото момиче си даде сметка, че сегашното й затруднено положение се дължи на факта, че Хелън не се бе съобразявала с работата в ранчото. Родителите й много често отсъстваха по цели месеци и това бе дало възможност на крадците да опустошават ранчото „Двойно Д“.
Айрис се безпокоеше, че голяма част от кравите бяха откраднати, без някой да разбере. Предполагаше, че е трудно да бъдат открити, но семейство Рандолф се бяха справили с това. Защо баща й не бе могъл?
Вероятно защото не се е интересувал от ранчото толкова, колкото Монти. Всички знаеха, че Монти от тъмно до тъмно не слиза от седлото. И никога не се уморява.
Айрис си припомни първата им среща. Баща й й бе разрешил да гледа пролетното събиране на говедата. През целия следобед Монти бе в центъра на вниманието на всички присъстващи: кипящ от енергия, избираше телетата от стадото, мяташе ласото с удивителна точност и ловко се навеждаше от седлото, за да дамгоса поредното животно. Сръчните му движения предизвикваха удивлението на каубоите.
Привечер Айрис вече бе влюбена в него. През цялата следваща година го следваше навсякъде. Монти мълчаливо приемаше присъствието й.
Майка й бе тази, която реши да я изпрати в пансиона в Сейнт Луис.
— Дъщеря ми няма да се омъжи за каубой — бе заявила Хелън, — дори и да е богаташ като Джеймс Мънро Рандолф.
Хелън бе решила да не позволява на дъщеря си да се среща със случайни хора, дори принуди своя съпруг да изгони сина си от ранчото. Тя се страхуваше, че незаконният син на съпруга й ще намали шансовете на Айрис да бъде приета в обществото.
Докато разтриваше натъртените си крака, Айрис си спомни как бе плакала по цели седмици, когато родителите й решиха да и изпратят в пансиона в Сейнт Луис. Тогава мислеше, че на света няма по-нещастна от нея.
Продължи да се чувства нещастна до деня, в който красивият деветнайсетгодишен син на директора на пансиона падна на колене и й се обясни в любов. Айрис откри, че на петнайсет години е трудно да вехнеш дълго по една изгубена любов, особено когато някой друг е паднал в краката ти.