Все още си спомняше вълнението от тайните срещи със сина на директора, преди той да замине за Принстън, на хиляда и шестстотин километра от Сейнт Луис.
Айрис се събуди. Като че ли земята се тресеше под нея. Сякаш всички крави на света препускаха с все сили покрай фургона й.
Животните бягаха!
Макар че не знаеше какво да прави, тя скочи от леглото и трескаво започна да се облича. След пет минути беше на седлото и препускаше след стадото, което изчезваше в нощния мрак.
ГЛАВА ПЕТА
Звездите бавно гаснеха на хоризонта под тъмния покров на нощта. Миг по-късно през клоните на дърветата като тънки огнени нишки просветнаха първите лъчи на слънцето. Изтощените мъже се върнаха в лагера. Животните бяха неспокойни. Каубоите трябваше да останат по конете, за да не позволят на стадото да се разпръсне. Кравите бяха уморени, но най-лекият шум можеше отново да ги накара да побягнат. Мъжете слизаха по двойки от конете, за да закусят набързо, и отново се качваха на седлата.
Айрис не бе яла нищо. Нямаше апетит.
— Колко изгубихме? — обърна се тя към надзирателя си.
— Не мисля, че сме изгубили дори и едно животно.
Но Айрис не бе сигурна. Стадото изглеждаше по-малко. Не можеше да каже защо, тъй като естествено не можеше да преброи кравите, а и нямаше опита на Франк. Може би просто й се струваше, че животните бяха по-малко.
— Преброй ги!
— Нямаме време за това. Монти е почти зад нас. Изгубихме доста време, докато ги съберем. Ще ги преброя, когато пресечем следващата река.
— А няма ли да бъде твърде късно да се връщаме назад, ако открием, че някои животни липсват?
— Не. Ще се придвижим само на един ден път оттук. Ако има някое заблудено животно, лесно ще го открием.
Без да знае защо, Айрис продължаваше да мисли, че са загубили доста крави. Двама от каубоите, с които поговори, бяха потвърдили това.
Тази мисъл се загнезди в главата й. Щеше й се да поговори с Монти. Само с един поглед той щеше да разбере дали някоя крава липсва. Той винаги разбираше, когато нещо не бе наред. Спомни си как баща й казваше, че Монти може да предусети някоя беда, преди да е станала. И винаги беше там, където имаше нещо нередно.
Девойката яздеше край стадото. В главата й се въртяха стотици мисли, които сякаш й се изплъзваха, без да може да ги разбере. Може би беше твърде уморена, за да мисли трезво. Почти през цялата нощ не бе мигнала, след като предния ден не бе слязла от коня. Едва ли присъствието й бе помогнало с нещо. Вече знаеше, че когато дългорогите говеда побягнат, няма сила на земята, която да ги спре, и ще препускат, докато се изтощят.
— По-добре се прибери във фургона си — каза Франк, като се приближи към нея. — Животните все още са възбудени.
Айрис нямаше намерение да се връща във фургона, макар ме цялото тяло я болеше, беше уморена до смърт и единственото нещо, за което жадуваше, бе гореща баня и меко легло. Нещо ме беше наред и тя трябваше да разбере какво е то. Искаше да научи много повече за пътуването на стадото и присъствието й да бъде от полза, а не само допълнителна тежест.
— Няма да се върна във фургона!
Франк се намръщи. Айрис знаеше, че присъствието й ще затрудни работниците, но Франк и останалите трябваше да свикнат с това.
— Ще капнеш от умора още преди обяд — предупреди я надзирателят. — Не си свикнала да прекарваш по цял ден на седлото.
— Не съм свикнала да прекарвам целия ден и във фургона — отвърна тя по-рязко, отколкото бе възнамерявала, — но смятам да остана със стадото.
На Франк не му се понрави нейният отговор, но без да каже нищо, той обърна коня си и препусна напред, а Айрис продължи да язди отзад. Въздухът наоколо бе пропит с прах и тя притисна носната си кърпа към лицето. Очите й бяха пълни с песъчинки и сякаш порите на кожата й бяха запушени от тях, ала тя се опитваше да не им обръща внимание. Прахът и пясъкът бяха част от работата й, а тя бе решила да се справи с нея.
След известно време видя с облекчение, че стадото се е успокоило, Франк й бе казал, че те може би са загубили около двайсетина-трийсетина килограма от теглото си. Може и да не разбираше много от крави, но знаеше, че охраненото биче струва много повече от мършавото.
Младото момиче стигна до края на стадото. Когато покрай нея отминаха и последните животни, тя не можа да се сдържи и се обърна назад. Зад тези хълмове, осеяни с храсти и бодливи кактуси, трънливи лози и скалисти земи, се намираше нейният дом. Дом, който вече не й принадлежеше. Макар че бе прекарала първите десет години от живота си в Остин, а последните четири — в Сейнт Луис, тя мислеше за ранчото като за свой дом. Там бе израснала. Непоносимата горещина, дългото сухо лято, кактусите и недораслите дъбове й бяха по-близки, отколкото улиците на Сейнт Луис и салоните, които бе посещавала. А сега напускаше всичко, за да се отправи към непознатия и студен Уайоминг.