— По-добре да се погрижиш за стадото си — отвърна Монти. Лицето му бе започнало да възвръща цвета си. — И не се тревожи: вече няма да те безпокоя. Следващият път, когато забележа, че някой краде добитъка ти, ще ти напиша писмо. Може би ще го получиш, когато стигнеш до земите на индианците.
Отново говореше като стария Монти, но когато се качваше на коня, все още изглеждаше не на себе си. Ядът на Айрис се изпари. Франк всъщност не бе пострадал много тежко и сам си бе изпросил боя. Но явно думите й дълбоко бяха засегнали Монти. Тя му бе хвърлила това обвинение в лицето, без да се замисли просто повтори нещо, което някой й беше казал. Но реакцията му й показа, че това е нещо много важно за него. Трябваше да разбере защо.
— Много съм ти благодарна, че върна кравите ми — извика след него тя. — Просто не искам да се нахвърляш срещу моя надзирател.
— Тогава го дръж настрани от пътя ми! — Монти заби колене в хълбоците на коня си. Конят се изправи на задните си крака и Айрис си помисли с възхищение колко добър ездач е Монти. Той седеше изправен на седлото, широките му рамене бяха опънати назад, а мощните му бедра стискаха здраво хълбоците на коня. Спомни си колко силни бяха ръцете му и колко безпомощна се чувстваше, когато я притискаха здраво към фургона. Остана да гледа след него, докато изчезна от погледа й. Все още помнеше въздействието му върху тялото си. Той бе накарал кръвта й да се развълнува и сърцето й да забие по-силно. Жалко, че бе толкова невъзможен и груб.
Видя как Франк с усилие се изправи, ала с изненада разбра, че не чувства неприязън към Монти. Да, той я дразнеше и ядосваше, ала възхищението, което бе изпитвала към него като дете, си оставаше. За съжаление, пренебрежението му към жените бе станало пословично. Той не се интересуваше от нищо друго, освен от крави и бичета.
— Следващия път, когато Монти се появи, ме остави аз да се оправям — обърна се тя към Франк. — Изглежда, не можеш да говориш с него, без да налетиш на бой. Така че ще е по-добре да стоиш настрана.
— Този мъж ме нервира — отвърна Франк, докато изтупваше праха от дрехите си.
— Мен също ме нервира, но едва ли ще е добре за останалите работници да видят отново как те събаря в праха. Предстои ни дълъг път, а няма да е от полза, ако хората не те уважават.
— За това не се безпокой, аз ще се погрижа — озъби се надзирателят. — Стадото и работниците са моя работа. А сега по-добре се прибери във фургона!
— Кога смяташ да преброиш добитъка?
Лицето на Франк потъмня:
Вече ти казах: след един ден.
— Монти каза, че следващата река е на четири дена път оттук.
Айрис си помисли, че Франк ще се пръсне от яд. Никога не го бе виждала толкова бесен.
— Брейзъс Ривър е на четири дни път оттук, но потокът Доглег е съвсем наблизо. И защо искаш да ги броим? Нали изгубените крави са върнати?
— Не съм сигурна, че всички са тук. Ти не мислеше, че има изгубени. Може да липсват още.
— Броенето ще ни забави.
— Няма значение. Монти едва ли ще ни се ядоса повече, отколкото вече е.
Докато яздеше към фургона, девойката разбра, че не би искала Монти да й е сърдит. Той беше единственият човек, на когото имаше пълно доверие. А сега, когато все повече се отдалечаваше от цивилизацията и навлизаше в тази дива страна, доверието бе по-важно от всичко друго. Особено ако наоколо все още се навъртат крадци на добитък.
Мислеше си, че се е отървала от тях и те са останали в Гуадалупе, но очевидно крадците все още се опитваха да отмъкнат кравите й. Не знаеше дали искаха да откраднат само стотина Крави или цялото стадо.
Тази мисъл накара кръвта й да замръзне.
Айрис си напрегна ума, но не можа да си припомни къде бе виждала Куинс Хъниман. Трябваше да си спомни. Може би той беше ключът към човека, който се опитваше да я ограби.
За втори път, и то за по-малко от седмица, Монти проклинаше наум, докато яздеше към лагера си. Но този път причината бе различна. Този път не бяха проклятия на мъж, който бе разгневен, защото някой се е опитал да промени плановете му.
Този път бяха отправяше проклятия, насочени към самия себе си.
Едно от условията, които Джордж бе поставил, преди да се съгласи да предаде управлението на ранчото на Монти, бе Соления да бъде негов надзирател. Монти нямаше нищо против. Той също бе решил Соления да бъде негов надзирател. Това, което го вбесяваше, бе, че Соления сега е тук, за да го наблюдава, което означаваше, че Джордж все пак упражнява някакъв контрол върху него. Но най-много го влудяваше фактът, че всъщност си го бе заслужил. И сега отново го бе доказал.