Тази вечер Тоби пееше за една сеньорита, чийто любим загинал на дуел, а тя била принудена да се омъжи за мъжа, който го убил. Естествено, сеньоритата се самоубила, вместо да се примири със злочестата си съдба.
Айрис потръпна и реши да изчака двайсетина минути. По това време и двамата ездачи щяха да бъдат на еднакво разстояние от нея. Беше много важно всички да се намират колкото е възможно по-далеч. Не искаше някой да заподозре какво бе решила да извърши.
Не обичаше очакването. Освен това в нощната тишина се чуваха безброй непознати звуци, които я плашеха. Не се почувства по-добре, когато се сети как веднъж Монти й каза, че има опасни животни, които се придвижват съвсем безшумно и е трудно да ги чуеш. Девойката потръпна. След горещия ден нощта бе студена и влажна. Нямаше да се учуди, ако настинеше, но сега не искаше да мисли за тези неща. Тревогите около стадото й бяха напълно достатъчни.
Разходи коня си, за да се успокои. Чувстваше как реката и влагата се просмукват в костите й. Съжали, че не си бе облякла по-дебела дреха. Щеше да има късмет, ако не се разболееше от пневмония. Погледна часовника си: бяха минали едва десет минути.
Колкото повече минаваше времето, толкова по-дълбоко младата жена се унасяше в мислите си. Нуждаеше се от помощта на Монти, но това, което се канеше да извърши, бе проява на страх и слабост, дори беше нечестно. Приличаше на триковете, които майка й би използвала. Трябваше да се срещне с Монти, да му разкаже за подозренията си и да го помоли за помощ. Навярно той нямаше да й откаже.
А може би щеше да й откаже.
Той не бе повярвал, че единственият изход, който й остава, е да тръгне за Уайоминг. Не повярва и че тя знае достатъчно, за да предприеме такова пътуване, пък и не мислеше, че може да се научи. Не можеше да разбере и защо тя трябва непрекъснато да бъде със стадото си и нищо от това, което му каза, не успя да го убеди да й помогне. И тъй като той явно не желаеше това, тя трябваше да приложи хитрост.
Двайсетте минути изтекоха и Айрис реши да действа. Препусна към стадото. Животните бяха налягали по земята и спяха. Конят й явно нямаше желание да се приближава към говедата, така че тя го остави той да я води. За нея беше добре, че той се движи на безопасно разстояние. Откакто онази крава едва не я уби, тя се опасяваше да се приближи до дългорогите говеда.
По дяволите! Чувстваше се виновна. Убеждаваше себе си, че Монти си го е заслужил, тъй като бе толкова упорит и не искаше да й помогне, но въпреки това чувстваше, че не постъпва правилно, и беше неспокойна.
Това беше нейното стадо и само тя носеше отговорността за него. Нямаше право да замесва и Монти. Сама бе решила да тръгне за Уайоминг. Бе отказала помощта, която той й бе предложил. Бе пренебрегнала съветите му. И не бе справедливо да го замесва във всичко това. Не само че не бе справедливо, но дори бе проява на малодушие от нейна страна.
Айрис никога досега не се бе замисляла кое е справедливо и кое — не. Майка й винаги й бе казвала да използва всичко, което е в неин плюс. Обаче Монти едва ли се вместваше в подобни правила. И сега започваше да мисли, че неговият начин на действие е по-правилен.
Айрис обърна коня си и препусна към съседния лагер. Не разбираше какво я бе прихванало, но сега просто трябваше да поговори с Монти. Ако все пак хранеше някакви надежди той да я измъкне от тази каша, тя бе длъжна поне да му обясни какво се е случило.
Не бе изминала и половината път, когато се натъкна на два огромни бика, които препречваха пътя й. Те не изглеждаха сърдити, а само любопитни.
— Хайде, махайте се! — изсъска тя. — Вървете да спите!
Бичетата продължаваха да я наблюдават с интерес. Приближиха се и няколко крави. Погледнаха сънено към Айрис и започнаха да душат наоколо.
Айрис ги огледа с изненада. Кравите явно не възнамеряваха да я нападнат, но и не изглеждаше да се канят да спят. Тя плесна с ръка хълбока на коня, но той не се помръдна. Единственият ефект от действията й бе, че събуди любопитството на животните. За няколко секунди се оказа заобиколена от още няколко крави.
— Монти ми каза, че ще хукнете да бягате и при най-малкия шум — просъска тя. — Защо сега не помръдвате?
Опита се да измисли още нещо, което да ги накара да се раздвижат, но не можа. Пазачите скоро щяха да се появят.