Не знаеше какво да направи. Внезапно бе измъкнат от затруднението. Чу се тропот на копита. След миг се показа Зак и Тейлър, които яздеха отпред, а след тях се виждаха и конете, които тя беше подгонила със себе си, когато животните побягнаха.
— Погрижи се за Айрис! — извика Монти на Зак, докато той и Тейлър опъваха въжето да заградят конете. — Ще се върна колкото се може по-бързо.
— Какво правиш тук? — попита Зак, след като Монти изчезна.
— И какво прави Монти с теб? — Той беше само на шестнайсет години, но Айрис разбра, че вече си бе съставил мнение за нея, и то не бе много ласкателно.
— Исках да спра бягството — обясни тя и махна с ръка в посоката, където бе изчезнало стадото. — Конят ми сигурно още е някъде там.
— Сигурна ли, че няма нищо друго? — попита подозрително Зак.
— Какво искаш да кажеш?
— Мислех си, че едва ли ще доживея да видя Монти да се интересува от някаква си жена повече, отколкото от кравите.
— Навярно и ти, ако видиш, че някоя жена е в опасност, също ще…
— Аз щях — увери я момчето, — особено ако е хубава като теб. Но Монти…
— На Монти едва ли ще му хареса да дрънкаш празни приказки с всекиго, когото срещнеш — предупреди го брат му. Той отиде при фургона с провизиите и извади кутия с кафе на зърна.
— Айрис не е всеки — протестира Зак.
— Тя не е от семейството — отвърна Тейлър, докато сипваше три лъжици кафе във мелничката за кафе.
Тези думи я накараха да се почувства самотна както никога досега. Не, тя не беше от семейството. Ала тези момчета бяха тук и свещени връзки ги отделяха от нея. За тях тя беше чужденка.
Тейлър изсипа смляното кафе в кафеника и наля вода от варела.
— По-добре оседлай няколко коня. Останалите скоро ще се върнат, за да пият кафе и да сменят конете си. И не е зле да провериш въжетата. По-добре направи нещо, отколкото да бърбориш непрекъснато.
— Знам си работата — намуси се Зак и се отправи към конете. Тейлър сложи кафеника на огъня.
— Прясното кафе ще е готово след няколко минути. — Той отново се отправи към фургона с храната.
— Знам колко е важно стадото за Монти — каза Айрис, когато Тейлър се върна. — Ала моето стадо е също толкова важно за мен.
Тейлър мълчеше.
— Монти искаше да ми намери някой опитен водач, но аз не го послушах.
— Трябвало е да го направиш — спокойно отбеляза Тейлър. — Монти си има достатъчно грижи и без тревогите по теб.
— Той няма защо да се тревожи за мен — раздразнено отвърна девойката.
— Ти си жена, а мъжете винаги се тревожат за жените, дори и да не ги харесват.
Думите му й подействаха като удар с камшик. Тя си мислеше, че Монти я харесва и това не подлежи на съмнение. Всичко говореше, че е така. Но думите на момчето я накараха да се замисли дали наистина е била права. Бе свикнала да й се възхищават, но откъде можеше да бъде сигурна, че и Монти изпитва същите чувства към нея? Макар че той бе останал безразличен към нейните ласкателства, тя все пак бе убедена, че я харесва.
Но какви бяха сега чувствата му към нея? Дали все още я възприемаше като малко момиченце, което го следва навсякъде по петите? Или гледаше на нея като на дъщерята на прочутата Хелън Ричмонд? Или пък я смяташе за млада кокетка, която изпитва влиянието си върху него? Може би бе от всичко по малко, ала тя не можеш да бъде сигурна какъв точно е отговорът.
Дали Монти наистина я харесваше, или просто проявяваше джентълменско отношение към жена, изпаднала в беда?
Айрис бе объркана и не знаеше какво да мисли.
Едва сега разбра, че до този момент винаги си е представяла как успява да стигне до Уайоминг, щом Монти се грижи за нея.
А нима имаше значение дали ще го направи само от рицарски подбуди или поради нещо друго?
В момента за нея бе важно да си изясни какво точно чувстваше към Монти. Това, което чувстваше наистина! Какво можеше да изпитва към мъж, който се грижеше за нея по време на трудно пътуване през една дива страна? А какво можеше да му предложи тя в замяна? А какво очакваше той от нея?
Въпросите се блъскаха в главата й и я караха да се чувства все по-объркана. Тя беше предприела това пътуване с надеждата, че Монти ще бъде близо до нея. Досега не бе мислила какво ще се случи, когато стигнат до Уайоминг. Предполагаше, че ще се разделят и всеки ще поеме по собствения си път.
Сега вече разбираше, че това бе невъзможно. Поне не за нея.
Надяваше се да бъде невъзможно и за Монти.
Айрис го видя да се задава с разрошена от вятъра коса, но по нищо не личеше, че е прекарал почти двайсет и четири часа на седлото. Самият факт, че го вижда, й бе достатъчен да се почувства жизнерадостна и готова да посрещне всичко. Може би звучеше глупаво, но само мисълта; че той е наблизо, я караше да се чувства спокойна.