Сякаш нищо не се бе променило и тя отново беше онова петнайсетгодишно момиче, което мислеше, че слънцето изгрява и залязва, щом Монти се появи. Сега беше по-голяма и трябваше да знае много повече, но се чувстваше по същия начин. Трябваше да се засрами от тези чувства, но изобщо не се срамуваше. Усещаше само спокойствие и увереност.
— Къде е Айрис? — извика Монти още преди да спре коня си.
— Някъде тук — каза Зак и кимна към огъня. — Защо се върна? Имаш нужда от друг кон ли?
— Не веднага — отвърна Монти, като разхлаби ремъка на стремето. — Трябва да поговоря с Айрис. Тя добре ли е?
— Защо пък да не е добре? Е, Тейлър непрекъснато й мърмори, като че ли е загорил някое от яденетата си, но все пак постоя с нея.
— Тя спи ли?
Не. Тя подскача всеки път, когато някой се зададе. Можеш и сам да видиш. — Зак намигна към брат си. — Струва ми се, че те чака.
— По-добре да не дрънкаш много-много — рече Монти и смъкна седлото от коня си. — Това няма да се отрази добре на репутацията й.
— Ако я беше грижа за репутацията й, по-добре да си беше останала вкъщи — промърмори Зак.
— Така е — каза Монти, — но вече е твърде късно. — Той метна едно одеяло върху коня и се отправи към огъня, докато Зак поведе Найтмеър към оградата. Монти стовари седлото си до Айрис.
— Успя ли да събереш стадото? — попита тя.
— По-голямата част. Някои животни са се отдалечили доста, ала все още ги търсим.
— Някой пострадал ли е?
— Не.
Появи се Тейлър, който прекъсна разговора им, за да подаде чаша кафе на брат си. След това се върна към фургона с провизиите, където стоеше Зак и наблюдаваше момичето и брат си.
— Казах ти, че той се върна заради нея — прошепна Зак, без да изпуска от очи Монти и Айрис. — Хен сигурно ще припадне от изненада.
— Тогава мисля, че е по-добре да не казваш нищо, ако не искаш да пострадаш — полугласно каза Тейлър.
Зак се ухили:
— Няма да кажа нито дума.
— Така ще е най-разумно.
— Каква бе причината за бягството на животните? — попита Монти с чашата горещо кафе в ръка.
— Не знам — отвърна тя. — Те си спяха спокойно, а в следващия миг хукнаха точно срещу мен.
— А защо си излязла от фургона си толкова късно? Да не си помолила Франк сама да се включиш в нощната стража?
Айрис не очакваше, че Монти ще започне да започне да я упреква точно сега. Ако зависеше от нея, вече не би напускала фургона си.
— Не можах да заспя — реши да не му казва цялата истина. — Ставаше нещо нередно и аз исках да разбера какво е то.
Зад фургона за провизии Зак продължаваше да шепне:
— Чудя се защо тя не си е в леглото. Обзалагам се, че е решила да се промъкне дотук, за да се срещне с Монти. Така мисля.
— Ако мислиш по-малко, ще живееш повече — прошепна му в отговор Тейлър.
— Трябваше да поговориш с надзирателя си. Нали затова му плащаш — каза Монти на Айрис.
— А какво ще кажеш, ако аз мисля, че и той е замесен с крадците? — Айрис не възнамеряваше да му разкрива подозренията си. И може би нямаше да го стори, ако не бе толкова уплашена. Въпреки това почувства, че сякаш цяла планина се смъква от гърба й. Вече бе споделила тревогите си с него и не беше самотна.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм сигурна. Спомняш ли си онзи мъж, за когото ми каза, че се е опитвал да краде от стадото ми?
Монти кимна.
— Видях го да говори с Бил Ловел няколко дни преди да потеглим. Когато най-сетне си спомних кога съм го виждала, реших да кажа на Франк, но в същия момент го видях да разговаря с Бил. Не изглеждаше Франк да му се кара, по-скоро говореха тайно за нещо важно. После, след като Франк се опита да ме убеди да не уволнявам онова момче, което ти изгони…
— Имаш предвид Краудер?
Айрис кимна:
— Изпитах недоверие към Франк.
— Тогава го уволни! — рязко рече Монти.
— Типично мъжка реакция — гневно каза Айрис. — Според теб това е единственият начин, по който ще се решат всички проблеми. Той може и да не е виновен. А ако е така, кой ще го замести?
— Вече ти казах…
— Ако още веднъж ми споменеш, че е трябвало да си остана вкъщи, ще те ударя!
— Е, май ще трябва да го направиш.
Изминалата нощ я бе изтощила до краен предел: не можеше да се контролира повече. Изправи се на колене и го удари с все сила в стомаха.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Видя ли това? — изсъска Зак, който наблюдаваше Монти и Айрис иззад фургона с провизиите. — Тя го ритна, а той не напрани нищо. Ако го беше сторил някой от нас, щеше да изреве като луд и да се нахвърли с юмруци отгоре му.