— Учудена съм как така не смяташ, че трябва да се обличам в еленови кожи.
— Според мен не е много подходящо да се разхождаш наоколо с кожени панталони, Фърн го правеше, но това й навлече само неприятности. Медисън вече не би й позволил да облича кожени панталони, освен когато е в ранчото.
— Не съм искала да нося кожени панталони. — Айрис бе шокирана от самата мисъл за това.
— Много разумно. В противен случай може да се наложи да застрелям някого.
— Това пък защо?
Монти я погледна, така сякаш бе изгубила и последните останки от здравия си разум.
— Уайоминг и Колорадо гъмжат от миньори. Те не са като каубоите: нямат никакво държание и възпитание. Сигурно ще ти подхвърлят някоя обидна забележка и аз ще бъда принуден да убия един или двама от тях, за да ги науча как да се държат.
Айрис го зяпна учудено:
— Нима ще направиш подобно нещо за мен?
— Няма да имам друг избор. Що за мъж ще бъда, ако позволя на някакви си миньори да обиждат жената, която е под мое покровителство?
— Аз не съм под твое покровителство.
— Напротив, под мое покровителство си.
Докато младият мъж продължаваше да оглежда фургона, Айрис се замисли над думите му.
Той никога не бе показвал и най-малкото желание да я защитава или покровителства, макар че винаги беше наблизо, когато се нуждаеше от него. Тя не искаше да отдава прекалено голямо значение на този факт — вероятно беше просто проява на южняшкото кавалерство, но може би пък това означаваше, че той най-сетне гледа на нея като на жена, а не като на досадно малко момиченце. Надяваше се да е така. Би било чудесно, ако най-после е придобила поне мъничко власт над Монти Рандолф.
— Не е много трудно да се поправи — отбеляза той, докато оглеждаше фургона, — но не можем да го направим по време на пътуването. Ще трябва да го закараме във форт Уърт. Добре поне, че колелата са здрави, фургонът с провизиите също е оцелял. Само покривалото му е унищожено, а страничните панти са счупени.
— Можем да го изпратим напред с някого от работниците и когато пристигнем, ще бъде готов.
Монти я изгледа така, сякаш бе невъзможно тя да измисли нещо практично.
— Нямам кого да изпратя.
— Сигурно имаш някой излишен работник. Може би е по-лесно да се гледат кравите на две стада, отколкото на едно.
Монти въздъхна:
— Никак няма да е лесно, но все някак ще се справим. Ще изпратя Лоувъл. И без това не му вярвам.
— Преди това трябва да си взема някои неща оттук — каза Айрис.
— Не мисля, че е останало нещо ценно.
— Независимо от това са останали някои неща. Ще ти бъда благодарна, ако не стоиш тук да ме наблюдаваш — добави тя, тъй като Монти не помръдваше. — Някои неща са лични, дори и по време на такова пътуване.
— Има дяволски малко такива неща — измърмори той и се отдалечи.
„Може би“ — помисли си девойката, но това беше една тайна, която смяташе да запази само за себе си.
Когато Монти се върна, Айрис бе напълнила торбите и ги бе занесла до коня си. Девойката вече ги бе привързала към седлото, когато той най-сетне разбра какво я притеснява. По начина, по който ги носеше, стана ясно, че торбите са доста тежки. Той нямаше ясна представа какво носят обикновено жените със себе си — даже по-правилно би било да се каже, че нищо не знаеше по този въпрос — ала не можеше да си представи какво толкова може да има в тези торби, освен ако тя не бе помъкнала семейното сребро.
Беше чул, че е продала всичко, но сигурно бе задържала туй онуй. Явно бе напълнила торбите със сребърни вилици и лъжици. Или с бижута и други екстравагантни неща. Може би е трябвало да ги предаде на банката и сега се опитваше да ги измъкне от Тексас. Това не беше съвсем редно, но сигурно за нея е било много тежко да живее в такъв разкош и да остане без нищо.
Нека си задържи среброто и дрънкулките или каквото и да е то. Не разбираше само защо трябва да носи всичко това в едно ранчо в Уайоминг, ала това все пак не беше негова работа.
Работниците разбираха, че става нещо. Те стояха и гледаха отстрани, докато Айрис и Франк разговарят.
— Не е възможно и двамата да давате нареждания — опитваше се да му обясни Айрис.
— Можем да разделим стадата и тогава няма да има никакви проблеми — отсече Франк.
— Не можем, поне докато не намерим останалата част от животните.
— А какво ще кажат другите? — Той неволно погледна през рамо.
— Нищо, ако им обясниш всичко както трябва. Кажи им, че ние с Монти сме решили да обединим стадата. Ти можеш да идваш да получаваш заповеди от мен, но щом като стадата са заедно, Монти ще взима решенията.