— Ще съжаляваш за това.
— Може би — Айрис внимателно го погледна, — но по-добре за това, отколкото заради причините, които са най-важни за теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти мразиш Монти. Не знам защо, пък и не ме интересува. Ала не желая да се караш с него или да пречиш на работата. Искам само да закарам безпрепятствено това стадо до Уайоминг. Аз ще стигна до Уайоминг, независимо дали с твоя помощ или сама.
Франк я изгледа продължително, после се обърна и се отдалечи.
Девойката усети как силите я напускат и се почувства беззащитна като малко котенце. Страхуваше се от този разговор. Искаше й се Монти да говори с Франк, но знаеше, че тя трябва да го направи. Ако искаше Монти да я уважава, ако смяташе да управлява собствено ранчо, тя беше длъжна да се научи да взема решения и да изпълнява някои задължения, макар и неприятни. Досега бе живяла като в саксия и околните се бяха грижили за нея, но вече нямаше кой да я закриля. Трябваше сама да се погрижи за себе си, макар да не бе лесно дори да докаже, че може да ръководи и да дава заповеди. Вероятно я очакваха още много трудности, за които не бе подозирала. Може би Монти бе прав, когато каза, че ще е много трудно да се управляват две стада едновременно. Може би, ала тя се нуждаеше от него.
— Все още липсват около двеста глави — докладва Соления. — Повечето са от стадото на мис Ричмонд, ако предположенията ми са верни.
Монти се огледа. Говедата бяха изпълнили равнината докъдето му стигаше погледът. Мъжете ги бяха оставили да пасат свободно. Двете стада се бяха смесили напълно и може би щяха да бъдат необходими поне два дни, за да ги разделят.
— Както и да е, не можем да оставаме по-дълго тук — рече Монти. — Трябва да продължим, дори само за да намерим достатъчно паша за животните. Хен и аз ще тръгнем напред и ще съберем животните, щом намерим останалите.
— Бих искал поне единият от вас да остане — отвърна Соления. — Ще ми бъде неприятно да изпълнявам заповедите на надзирателя на мис Ричмонд.
— Той ще трябва да изпълнява заповеди — нетърпеливо заяви Монти.
— Не ставай глупав — намеси се Хен. — Франк няма да преглътне такава обида и ще създаде доста неприятности. Соления може да дойде с теб. Аз ще остана тук.
— Ти имаш нужда от Соления — настоя брат му. — Не можеш да се справиш с толкова много животни сам.
— И двамата можете да останете. Аз ще отида с Монти — предложи Айрис.
— Ти! — Това бе само едно възклицание, но в устата на Монти прозвуча ужасно обидно.
— Аз мога да яздя. И ако си наполовина толкова добър, колкото си мислиш, можеш сам да подбереш кравите.
Монти се вбеси не толкова от ехидната усмивка на Соления, колкото от силния смях на Хен.
— Дори и да съм само наполовина добър, както ти казваш, не желая да яздя с теб.
Те стояха и се гледаха като настръхнали кучета.
— Е, аз въпреки всичко ще тръгна — заяви девойката и го погледна в очите. — Нямаш друг избор. Тази земя не е твоя собственост и аз мога да яздя където си пожелая.
Монти си помисли, че Айрис няма да миряса, докато не го обиди пред членовете на семейството му. Стисна зъби и посочи към коня си, като се стараеше да запази спокойствие и да не избухне.
— Тогава по-добре е да се качиш на коня си и да препускаш като че ли те гони самият дявол. Нямам намерение да чакам никого!
С тези той се метна на коня и препусна в галоп.
— Почакай ме, подлец такъв! — извика Айрис и също се метна на коня си.
— Мислиш ли, че те няма да се сбият и ще успеят да се погрижат за животните? — попита Соления.
— Не съм сигурен дали въобще ще забележат стадото, увлечени в престрелката помежду си — отбеляза Хен. — Не знам каква е тази жена, ала тя кара Монти да лудее като бик напролет.
— Май не може да си намери място от нерви — промърмори под нос Соления.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Монти дръпна юздите на коня и се обърна назад да изчака Айрис. Зад тях се простираше малка долина с лъкатушещ поток на дъното, който си бе проправил път сред ниските хълмове, ограждащи прерията. Високата трева изчезна и на нейно място се показаха орехи, брястове и дъбове, обрасли в шубраци.
Изпитваше уважение към Айрис. Беше толкова уморена, че едва не падна от седлото си, но все пак не слезе оттам през целия ден и дори не се оплака. Не искаше да го признае, но мнението му за нея се бе подобрило, а това, кой знае защо, някак си не му харесваше.
Не желаеше да подобрява мнението си. Искаше му се да не й обръща внимание и когато мисли за нея, да продължава да я смята за глупава жена, уверена, че всички проблеми могат да бъдат решени с лекота само като премигне няколко пъти пред някой богаташ.