И защо, за бога, бе пожелал да замине за Уайоминг? Още преди да приближи до проклетото място, животът му бе почти съсипан. С този свой късмет там сигурно щеше да се обвърже с някоя вдовица с осем или девет деца. „А ако ми се случи нещо подобно — помисли си той със задоволство, необяснимо и за самия него, — ще ги настаня във фургона на Айрис.“
Ала сега трябваше да продължат напред. Преди това обаче възникна нов проблем — мракът вече се сгъстяваше и той трябваше да прекара нощта заедно с Айрис.
— Това място изглежда подходящо за нощувка — каза той и посочи разпръснатите покрай потока дъбови и ясенови дървета.
— Аз мога да продължа — настоя младото момиче.
— Не, не можеш. Днес си прекарала на седлото повече време, отколкото през целия си живот.
— Е, не чак дотам, но със сигурност повече, отколкото съм свикнала.
— А освен това и конете са уморени.
— Така е. Винаги мислиш за конете — отвърна Айрис, като се питаше дали той наистина бе спрял заради конете или заради нея.
— Ако не слезеш от коня, ще припаднеш от умора.
Девойката не отговори. Не възнамеряваше да опитва да убеждава Монти, че тя е по-важна от конете. Вече знаеше, че не може да си съперничи с кравите. Добре, че поне кучетата му бяха останали вкъщи. Ако трябваше да загуби и съревнованието с тях, това окончателно би унищожило самочувствието й.
Освен това тя се тревожеше за нещо много по-важно: не бе сигурна, че ще успее да слезе от коня. Струваше й се, че е парализирана от кръста надолу.
— Ти не си свикнала да прекарваш толкова време на седлото — продължи Монти. Пред тях имаше плетеница от увивни растения, която им пречеше да се приближат до потока. Монти се огледа и откри една тясна пътечка. Под дърветата нямаше нито храсти, нито увивни растения. Дебел килим от листа покриваше земята. — Е, не е като леглото, с което си свикнала.
— Нищо от това, което ми се случи от Коледа насам, не ми напомня за това, с което съм свикнала — отвърна тя и го последва към дърветата.
— Може да слезеш от коня. Ще заведа конете до потока, за да пият вода.
Айрис не се помръдна.
— Казах…
— Мисля, че няма да мога да сляза. Не си чувствам краката.
Монти я погледна изненадано и след това избухна в смях.
— Само не ми казвай, че трябваше да си остана у дома или че е трябвало да пътувам с влак и да чакам стадото в Уайоминг!
— Чакай да ти помогна — каза Монти.
— Не. Сама ще си сляза. — Опита се, но не успя да помръдне краката си.
— Продължаваш ли да упорстваш?
— Предполагам, че да. Предпочитам да прекарам нощта на седлото, отколкото да ти позволя да ми помогнеш.
— Това едва ли би харесало на коня ти.
— Нито пък на мен. Казах го, ако случайно се интересуваш от моите предпочитания.
— Един проницателен мъж винаги се интересува…
— Ти никога не си бил проницателен мъж, Монти Рандолф, поне не и когато се отнася до мен. А сега ми подай ръка и престани да се опитваш да ме убедиш, че не изпитваш желание да съм на хиляди километри оттук.
— Ако ти кажа какви желания изпитвам…
— По-добре недей! След всичко, което изрече през последните няколко дни, не мисля, че сега ще имам сили да те изслушам. — Девойката се засмя: — Сигурно Синтия Уилбърфорс щеше да умре от щастие, ако сега можеше да бъде тук. Тя винаги ме е ревнувала. Винаги казва, че съм прекалено уверена в себе си, че разчитам само на външния си вид. Твърди, че е готова да даде хиляда долара на всеки мъж, който би могъл да ме постави на мястото. Е, сега щеше да даде доларите и да остане много доволна, като се посмее добре. — Тя млъкна и го погледна: — Ти не би харесал Синтия. Тя е по-лоша дори от мен.
— Няма ли да престанеш с приказките за хора, които дори не познавам, и най-сетне да ми дадеш ръка, за ти помогна да слезеш от коня! — попита младият мъж. — Можеш да се отдадеш ни спомените си и край огъня.
— Не са точно спомени — отвърна Айрис и пое ръката му. — Това са по-скоро още камъни в моята градина.
Хареса й топлото докосване на ръката му до нейната. Тази топлина сякаш проникна в цялото й тяло и във вените й се разгоря огън. Господи, този мъж бе нещо съвсем различно от всички останали хора, които бе срещала досега!
Ала ръката на Монти се оказа недостатъчна. Тя все още не можеше да помръдне краката си.
— По-добре се отпусни в прегръдките ми — каза той.