— Как да го направя?
— Само извади краката си от стремената и се отпусни към мен…
Въпреки всичко Айрис не можеше да не оцени комизма на ситуацията. Преди пет години дни наред си мечтаеше как ще се озове в прегръдките на Монти. Ако тогава знаеше, че трябва просто да язди, докато долната част на тялото й откаже да й се подчинява…
Но перспективата да се озове в прегръдките му единствено защото нямаше друг изход я вбесяваше. Ако не можеше да се озове в обятията му защото той я харесва, тя почти предпочиташе да не я докосва изобщо.
Почти, но не съвсем. Спомни си докосването му: силно, горещо и приятно. Никоя жена не би го отблъснала. Но нямаше защо да му показва, че се чувства като глина в ръцете му. Трябваше да обърне всичко на шега. Тогава той никога нямаше да научи, че сърцето й бе забило по-бързо и цялото й тяло бе пламнало от докосването му. Нямаше да разбере колко силно й въздейства.
— Монти Рандолф — започна тя и закачливо му се усмихна, — ти си истински разбойник. Мисля, че през целия ден си се надянал да се отървеш от мен, като ме бутнеш в някоя катерича дупка.
— Продължавай, щом ти доставя удоволствие — ухили се Монти. — Но като слезеш от седлото, няма да ти е до шеги.
— Какво имаш предвид? — Всъщност младата жена не бе съвсем сигурна, че той няма да се реши на нещо ужасно само и само за да се отърве от нея.
— Ще разбереш след минута.
— Искам да знам веднага, иначе няма да сляза.
— Мускулите ти сигурно са се схванали. Ще те заболи, когато се опиташ да стъпиш на краката си.
— О, това ли било? Аз пък реших, че се каниш да извършиш нещо ужасно, например да ме изплашиш с някои от онези големи паяци или нещо подобно.
— Не си правя подобни глупави шеги.
— Откъде да знам? Мъжете винаги правят най-различни налудничави неща.
— Аз не съм от тези мъже. А сега, ако ще слизаш, слизай най-сетне. Не можем да стоим така през цялата нощ. Трябва да си направим лагер.
Като се примири с неизбежното, Айрис освободи краката си от стремената и се плъзна от седлото. Монти я подхвана без усилие.
Когато се намери в здравата му прегръдка, Айрис изпита вълнение и смут.
Не се бе чувствала така, откакто Монти я свали от онази скала преди толкова много години. Той я държеше, сякаш тя не тежеше повече от перце. В ръцете му се усещаше толкова безпомощна и нищожна! Пронизващата болка в краката й бе непоносима и донякъде неутрализираше чувството, което изпитваше, когато притисна гърдите си в силното му мускулесто тяло. Никога досега не го бе осъзнавала, но Монти бе наистина много едър и силен мъж.
— Ще те оставя на земята, за да видя дали можеш да стоиш права — рече той. Тя се вкопчи в него с всичка сила. — Няма да те пусна, но трябва да се опиташ да стоиш права.
Айрис се изправи и се хвана още по-здраво за него. В мига, когато краката й докоснаха земята, я прониза мъчителна болка. Ръцете й се обвиха около шията на Монти и тя силно го притисна към себе си.
— Ще се чувстваш, сякаш стъпваш по остри ножове, но трябва да опиташ да стоиш изправена. Това е единственият начин да се оправиш.
— Не мисля, че съм в състояние да го сторя.
— Облегни се на мен. Пренеси доколкото можеш тежестта си върху единия крак. Когато вече не издържаш да стоиш на него, смени краката.
Девойката предпочиташе въобще да не мърда. Не бе сигурна дали Монти не смята да я остави на земята, но реши, че то едва ли ще й причини съзнателно болка.
За миг си каза, че безгрижният живот на една богата и разглезена матрона в Сейнт Луис не е чак толкова лош. Ала бързо отхвърли тази мисъл: щеше да бъде проява на малодушие от нейна страна. А никой от семейство Ричмонд не е бил страхливец, дори и Хелън.
Никога не бе изпитвала толкова остри болки. Пронизваше я от главата до петите. Само мисълта да не се изложи пред Монти я възпря да не се разплаче. Твърдеше, че е в състояние да направи всичко, каквото прави той. И сега трябваше да докаже, че приказките й не са били само празни хвалби.
Ала когато стъпи и с другия си крак на земята и изпита същата чудовищна болка, Айрис реши, че гордостта едва ли си струва подобна агония. Веднага обаче отхвърли тази мисъл: макар че може би Хелън не беше най-добрата майка на земята, все пак тя бе завещала на дъщеря си издръжливост и гордост. Независимо от болката, девойката започна да пристъпва от единия крак на другия и успя да се задържи права. Все още се облягаше на Монти, но вече стоеше изправена.
— Кажи ми, когато си готова да направиш опит да ходиш — каза младият мъж. — Тогава ще те заболи още повече.
За миг Айрис си помисли да зареже всичко това. Бе изпитана толкова мъки само и само да се задържи права, а най-лошото тепърва предстоеше.