Тялото му беше здраво и силно, изпълнено с мъжки желания, но Монти нито веднъж не бе докоснал Айрис, въпреки че това му бе струвало много усилия.
— Аз много харесвам жените, но не и когато трябва да пътувам с тях и със стадо говеда.
— Е, аз ще отида в Уайоминг, Монти Рандолф, и ти не можеш да ме спреш!
— Не се и опитвам да те спра.
Думите му я объркаха. Монти знаеше, че тя не може да си представи как така той ще й откаже да я заведе до Уайоминг. Мъжът предполагаше, че никога досега, през целия й живот, не й бяха казвали „не“ повече от пет-шест пъти. И може би пет от тях не се брояха.
— Това е най-важното нещо, за което някога съм те молила. Аз трябва да отида в Уайоминг.
— Защо? — Трябваше да има някаква причина, не бяха само крадците на добитък. Ако бяха само те, тя щеше да се умилква около Хен. — Кажи ми истината. Цялата истина!
— Предполагам, че ще трябва да ти я кажа. И без това скоро всички ще узнаят — каза Айрис. Горчивината в гласа й и израза на лицето й не подхождаха на една кокетка. — Банката ще вземе ранчото. След по-малко от два месеца аз няма да има къде да живея.
ГЛАВА ВТОРА
Монти чуваше това за пръв път, но не бе изненадан. Всички, които познаваха Хелън Ричмонд, знаеха, че тя бе харчила за трима.
— Можеш да останеш у нас, докато се уреди нещо — предложи той. — Имаме много стаи.
— Аз не искам милостиня, Монти. Нямам нужда от съжалението ти. Просто искам да ми помогнеш да стигна до Уайоминг.
Младият мъж усети как твърдостта му се стопява. Цял живот Айрис бе живяла като глезеното детенце на един глупав баща и една егоистична майка. Той се съмняваше, че някога тя се е замисляла откъде идват парите за всички луксозни неща, които я заобикаляха. А сега беше останала сама и нямаше кой да се погрижи за нея. Той не би могъл да остане безучастен. Трябваше да намери някой честен водач, който да я заведе до Уайоминг.
— Хен и аз познаваме доста опитни мъже, които ще се радват да ти помогнат за пътуването — рече Монти. — Дай ми две седмици и ти обещавам, че ще намеря някой, на когото наистина ще можеш да разчиташ.
— Не бих поверила стадото си на непознат. То е всичко, което ми е останало. Ако с него се случи нещо, аз ще бъда по-бедна и от най-бедния каубой в Тексас.
Младият мъж разбираше отчаянието й. Той изпитваше същото. По различни причини, разбира се, но това не го правеше по-различно. Щеше да й намери водач, дори ако трябва да му плати от джоба си.
— Няма да разчиташ на непознат. Аз ще ти намеря някого, който ще работи заедно с твоите хора, и ще можеш да му се довериш напълно.
— Аз пък искам ти да ме заведеш!
— Вече ти казах, че не мога.
— Каза, че няма да го направиш — поправи го Айрис. — Ала не ми каза защо.
— Казах ти, но ти просто не си ме слушала.
Сякаш пред него отново стоеше Хелън. Тя никога не можеше да повярва, че няма да получи това, което иска. Е, той нямаше намерение да разкрива на Айрис и останалите причини. Те бяха лични и нямаше защо да ги обяснява.
— Предложението да ти намеря водач си остава в сила. А сега нека ти помогна да се оправиш с каруцата. Ако не се прибереш скоро, вечерята ти сигурно ще изстине.
— Мога и сама да се оправя — остро отвърна девойката и повдигна полата си, за да се качи в каруцата.
Гледката на стройните й крака, обути в ботуши, го накара да забрави решението си да бъде твърд и непреклонен.
— Можеш да отвържеш коня ми и да го доведеш. — Тя се настани в каруцата и взе поводите в ръка. — Трябва да разбереш, Монти Рандолф: аз възнамерявам да замина за Уайоминг и именно ти ще ме заведеш дотам!
С тези думи тя хвана здраво поводите, камшикът изплющя над главата на коня и той препусна напред.
Монти гледаше след нея. Маската на безразличието бавно се смъкна от лицето му. Изпита облекчение, че разговорът бе приключил и Айрис не разбра, че зад отказа му се крие нещо повече от нежеланието да пътува с жена и стадо от шест хиляди говеда. Не трябваше да й позволява да разбере, че е притеснен от всички рискове и трудности по време на дългото пътуване до Уайоминг. За съжаление, тя бе пораснала и се бе превърнала от едно очарователно дете в истинско копие на майка си. Изпитваше яд и възмущение към себе си, тъй като въпреки всичко я желаеше.
Младият мъж тръсна глава, за да прогони обърканите си мисли, и се упъти към къщата, която Джордж бе построил за Роуз, след като старият Макклендън беше изгорил тяхната. Голямата постройка се издигаше над езерото. Беше на два етажа и по височина се равняваше с орехите покрай потока. Имаше огромна кухня, просторна трапезария, три всекидневни и няколко килера на приземния етаж. А горе разполагаха с осем спални. Роуз бе казала на Джордж, че сигурно един ден братята му ще се пръснат и ще имат собствени домове, но все пак искаше да има достатъчно спални в къщата.