— Кой…
— Нямам представа, но ще разбера. Дръпни се от светлината!
Младото момиче се отдръпна и в този миг се появи мръсен кафяв кон, който бе възседнат от висок слаб мъж, приличащ на испанец. Айрис тъкмо се канеше да се отдръпне по-назад, когато големите очи и орловият нос на мъжа привлякоха вниманието й. В лицето му имаше нещо смътно познато. Тогава той се приближи до огъня.
— Карлос? — каза тя по-скоро на себе си, без да може да повярва на очите си. — Та това е Карлос! — повтори тя и се обърна към Монти: — Това е моят брат, Карлос.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Айрис? — попита Карлос, когато сестра му пристъпи към светлината. — Какво правиш тук?
— Пътувам за Уайоминг. Банката взе ранчото.
— Имам предвид какво правиш тук с него? — каза Карлос и посочи към Монти и усамотения лагер.
Наистина, какво правеше тя? Какво щеше да се случи, ако Карлос не ги бе прекъснал? Айрис се надяваше, че тъмнината ще скрие избилата по бузите й червенина. Беше благодарна, че никой не можеше да надникне в мислите й.
— Ние тръгнахме по следите на моите крави, които се изгубиха — отвърна девойката, като се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се бе случило. Не искаше Монти да знае колко близко бе до решението да му се отдаде. — Монти смята, че крадците са отмъкнали животните. Той току-що се канеше да тръгне да търси лагера им.
— Може да си спести този труд! — Карлос се обърна към Монти: — Те са от другата страна на хълма, а единственият лагер, който ще откриете там, е моят.
Айрис почувства облекчение, че нямаше да бъде сама с Монти. Трябваше й време, за да обмисли странната промяна на чувствата си към него.
— Колко говеда намери? — попита Монти.
— Около двеста. Открих ги да пасат на няколко километра оттук на запад. Разпознах знака за дамгосване на баща ми.
— Измина доста време, откакто не сме си виждали, Карлос — рече Монти и го изгледа. — Променил си се.
— А ти не си — отвърна Карлос.
— Вие познавате ли се? — намеси се Айрис, като погледът й се местеше от единия мъж към другия.
— Спомням си го — отвърна Монти. — Но не остана много дълго наоколо, така че никой не го опозна по-отблизо.
Карлос се почувства неловко.
— Това бе по вина на мама — каза Айрис. — Тя не искаше той да остава да живее в ранчото.
— За пръв път Хелън да прояви здрав разум.
— Не, не е вярно! — противопостави се Айрис. — Когато пораснах, исках да имам по-голям брат.
— Жалко, че не съм го знаел — отвърна Монти. — Щях да ти отстъпя един от моите братя.
— Какво правиш тук? — обърна се Айрис към брат си.
— Чух, че си се отправила към Уайоминг, и реших да те намеря и да ти предложа помощта си. Мога да поостана за известно време.
— Искаш да кажеш, че смяташ да се наемеш на работа — промърмори Монти.
— Та той е мой брат! — избухна Айрис — Може да дойде с мек, ако иска.
Тя винаги бе изпитвала съчувствие към Карлос, поради неудобното му положение, макар че той бе единайсет години по-голям от нея и тя не го познаваше много добре. Никога не я бе притеснявал фактът, че той е незаконороден — майка му, която беше наполовина мексиканка, бе починала, когато той бил малко момче — но сигурно това бе притеснявало Хелън.
Когато Айрис навърши четиринайсет години, Хелън застави съпруга си да прекъсне всякакви връзки с Карлос. Ала момичето никога не го забрави. Той беше син на Робърт Ричмонд, така както тя беше негова дъщеря, и й се струваше несправедливо, че му бе забранено да има дом и да поддържа връзки със семейството си само защото техният баща не се бе оженил за майка му.
Ала радостта на Айрис от идването му не бе причинена само от желанието между тях да се възстанови връзката от детството. След смъртта на родителите си тя се чувстваше неизказано самотна и се вкопчи във възможността да има близък човек до себе си. И макар че с годините връзката между тях почти се бе прекъснала, тя вече не се чувстваше толкова самотна. Той беше неин брат. Имаше някой, с когото бе свързана. Знаеше, че Монти може да направи за нея много повече, отколкото Карлос, но Айрис усещаше, че чувствата й към двамата мъже са съвсем различни.
— Кой пътува с теб? — попита Монти.
— Моят партньор Джо Риърдън — отвърна Карлос. — Той е отличен работник. Всеки би бил щастлив да го наеме на работа.
— Сигурна съм, че е така — каза младото момиче. Надяваше се приятелят на брат й наистина да е такъв, какъвто Карлос го описа.
— Ако послушаш съвета ми, най-добре е да ги оставиш да си продължат пътуването самостоятелно — обърна се Монти към Айрис.
— Аз загубих двама от хората си. Карлос и приятелят му могат да ги заместят.