— Поговори с Франк — каза Монти на Карлос. — Аз нямам нищо общо с нейните работници.
С тези думи той се обърна и напусна лагера. Девойката се спусна след него. Той прескочи потока, а тя го прегази след него.
— Аз ти дадох правото да управляваш моето стадо — извика тя. — Не съм променила решението си. Франк ще получава заповеди само от теб.
Монти излезе от горичката и се насочи към коня си. Айрис се спусна след него. Краката я боляха, но тя трябваше да го спре. Не биваше да го оставя да си замине.
— Не можеш в един миг да казваш, че си ми дала правото да управлявам стадото ти, а в следващия да наемаш двама души против желанието ми — извика Монти през рамо. — Управлението не е нещо, което можеш да даваш и да отнемаш, когато ти скимне.
— Но Карлос е мой брат. Не мога да се откажа от него!
Младият мъж спря и толкова рязко се обърна, че Айрис едва не връхлетя върху него.
— Тогава няма защо да наемаш този Риърдън. Какво ще стане, ако утре Карлос си доведе и друг приятел? И него ли смяташ да наемеш?
— Съжалявам. — Айрис се отдръпна от Монти, сякаш се бе опарила. — Толкова се зарадвах, когато видях Карлос! Ти не можеш да разбереш — имаш толкова много братя — какво означава да си сам. Аз нямам никого другиго, освен Карлос.
— Вероятно родителите ти са имали роднини.
— Може би, но аз никога не съм се срещала с никого от тях.
Монти стоеше неподвижно. Гледаше втренчено Айрис, а челюстите му бяха толкова силно стиснати, че мускулите на шията му се бяха издули.
— Обещавам ти, че повече няма да постъпвам така. Ще се съветвам за всичко с теб. Моля те, не си отивай!
Младият мъж чувстваше, че е готов да се предаде, и се мразеше заради това. Бе подготвял много дълго това пътуване. Бе проучил какво е състоянието на тревата, за да подбере най-подходящата големина на стадото. Бе разговарял с десетки водачи, за да намери най-добрия път, оптималния брой на работниците, които трябваше да вземе, и необходимия брой коне. Внимателно бе огледал всеки детайл: къде е най-удобно да се пресичат реките, къде има достатъчно вода, подходяща за пиене. Бе направил всичко това, защото на всяка цена трябваше да успее.
След това бе разбрал, че Айрис се движи пред него, и бе започнал да взема едно след друго решения, които противоречаха на преценките му и на неговите инстинкти, решения, които излагаха на опасност успеха на начинанието му. Дори Хен и Соления започнаха да мърморят.
Сега се канеше да направи още една грешка. Той нямаше нищо против Карлос, но не желаеше да работи с него. Карлос беше непостоянен, мързелив и слабохарактерен. Беше прекарал по-голямата част от последните пет години далеч от Тексас, като се бе захващал с каквото му попадне. Може би се е уморил от скитането и искаше да се установи някъде, но Монти нямаше никакво намерение да го носи на гърба си и да проявява милосърдие.
Ала един поглед към Айрис му бе достатъчен да разбере, че лицето й грее от щастие, сякаш бе намерила отдавна загубен приятел. Ако очите можеха да молят, нейните щяха да започнат да го правят всеки миг. Дори и на слабата лунна светлина те блестяха, изпълнени със сълзи. Не можеше да й откаже, както не можеше да го прави и преди пет години.
Монти никога не се бе замислял колко самотна се чувстваше тя — умът му бе зает с прекалено много ежедневни грижи, за да се тревожи за подобни неща — но сигурно бе ужасно да се чувстваш самотен. Често бе желал да няма толкова много братя, които винаги си пъхат носа където не им е работа, но знаеше, че винаги може да разчита на тяхната подкрепа.
А Айрис си нямаше никого, освен Карлос.
— Добре — съгласи се Монти, като се опитваше да отпъди чувството за приближаваща беда, — но когато стигнем до реката, ще разделим стадата и всеки ще поеме по своя път.
— Не е нужно да си толкова нетърпелив да се отървеш от мен.
— Откакто идвах в лагера ти, добитъкът на два пъти бе подплашен и един път се опитаха да окрадат стадото. Подозираш, че твоят надзирател и половината от работниците ти са мошеници, а наемаш двама мъже, които срещаш по пътя си. А ние дори още не сме напуснали Тексас.
— Мислиш, че съм глупачка, нали?
Наистина мислеше така, но не можеше да й го каже.
— Виж какво, това няма нищо общо с теб. Моята работа е да се грижа за стадото, нищо друго. Не мога да ти го обясня, но това е най-важното нещо, което съм правил някога. Вече изгубих два дни, а ще изгубя още толкова, за да разделим стадата.
— С други думи, аз ти причинявам твърде много неприятности.
Монти я погледна. Искаше му се да не й бе казвал всичко това. Накрая заговори:
— Това стадо принадлежи на семейството ми и не бива да мисля за нищо друго, колкото и да ми се иска.