— Джо и аз намерихме последните.
— Монти щеше да ги намери и без вас. Аз му докарах само главоболия и неприятности, но той всеки път ми помагаше. А освен това ти даде и работа.
— Ти ми даде работата.
— Не. Монти първоначално не бе съгласен да останеш, но след това промени решението си.
— Защо?
— Това няма значение. Ако държиш да останеш, трябва да работиш с него. А аз искам да останеш — добави тя, като видя упорития поглед на Карлос. — Искам двамата да бъдем едно семейство.
— Та да приличаме на семейство Рандолф ли? — Той размаха пръст по посока на Тейлър, а гласът му показваше, че не смята семейство Рандолф за пример на подражание.
— Да, бих искала. Може всички да ги смятат за опасни, но е чудесно да знаеш, че има хора, които ще направят всичко за теб, каквото и да им струва това.
— Не се и съмнявам, че биха направили всичко, ако се отнася за самите тях — презрително отвърна Карлос. — Сигурен съм, че дори някой от тях да извърши убийство, останалите ще го защитят.
Айрис се измъкна от фургона си и въздъхна с облекчение. Струваше й се, че след като почти седмица бе спала под открито небе, най-после отново ще се наслади на удобството да спи в легло, но за нещастие кажи-речи през цялата нощ не успя да мигне. Във фургона се задушаваше и се чувстваше някак изолирана от всички останали.
Огледа се и пое дълбоко въздух. След праха, горещината и шума през деня, утринният въздух й се стори изумително чист и свеж. Тишината й действаше успокояващо. Наистина, шестте хиляди говеда вдигаха ужасен шум и това вече й действаше на нервите. Протегна се. Мускулите все още я боляха, но болката бе приятна.
Колкото и странно да беше, на Айрис вече й харесваше да става рано сутрин, преди изгрев слънце, и да си ляга веднага щом се стъмни. Само преди няколко месеца никога не би предположила, че може да става преди девет часа и да си ляга преди полунощ. Погледна ръцете си и поклати глава: кожата им беше загрубяла и напукана, старите пришки се бяха превърнали в мазоли, но състоянието на ноктите й я накара да се намръщи. Винаги бе имала идеално поддържани нокти, а сега бяха отрязани.
Хелън по-скоро би постъпила в манастир, отколкото да се покаже с подобни ръце сред изисканото общество.
А дрехите й изглеждаха още по-зле. На няколко места висяха разкъсани парчета, които отчаяно се нуждаеха от игла и конец. Младото момиче сви рамене: нямаше какво да се направи, тя не умееше да шие. Все още не бе събрала достатъчно смелост, за да помоли някой от мъжете да я научи, но скоро щеше да го стори. Сигурно трябваше да изтърпи още доста унижения, преди да завърши това пътуване.
До слуха й достигна жалното мучене на теленце. Откакто онази крава я бе подгонила, вече можеше да разпознае този звук.
— Какво става? — попита тя готвача, когато приближи до фургона с провизиите.
Просто един от хората се кани да застреля телетата.
— Да застреля телетата! — извика Айрис. — И защо?
— Ние винаги застрелваме новородените телета или ги заменяме с фермерите срещу яйца и зеленчуци. Те са твърде слаби и не могат да останат със стадото.
— И къде ги води той?
— Не знам. Вероятно от другата страна на онези гъсталаци, за да не ги чуят кравите.
Айрис се отправи в посоката, откъдето се чуваше мученето. Вероятно бяха две теленца.
— Той не би искал да виждаш това — извика след нея Боб.
Но девойката нямаше намерение да гледа. Нямаше да позволи на никого да застреля нейните телета. Все едно да хвърлиш пари на вятъра.
Тя стигна до храстите точно когато Били Кътбърт опря дулото на револвера до главата на едно от теленцата.
— Спри! — извика Айрис и се спусна напред. — Да не си посмял да застреляш нито едно от моите телета.
— Франк ми заповяда да ги застрелям.
— Е, аз пък ти забранявам да го правиш. А сега ги върни обратно при майките им.
— Но те ще умрат — рече Били. — Майките им не могат да останат с тях.
— Тогава ние ще се погрижим за тях.
— Как?
Тъкмо щеше да отговори, че не знае, когато й хрумна една мисъл. Отначало не й хареса особено, но после сви рамене. Нямаше по-добро разрешение, а и нали трябваше да свикне с мисълта, че кравите са по-важни от хората, особено от самата нея.
— Ще ги настаним в моя фургон.
— Да не си полудяла? — извика Бил.
Девойката се засмя:
— Май се налага да отстъпя фургона си за тези две теленца.
— А ти къде ще спиш?
— На земята. Няма да повярваш, но спането на открито ми липсва.
Били тръгна след нея, като си мърмореше под нос. Малко по-късно, тъкмо когато мъжете сваляха последните мебели от фургона, се появиха Монти и Соления.