— Какво става тук? — попита Монти.
— Тя не ни позволява да застреляме тези телета — обясни Франк. — Щяла да ги настани във фургона си и да се грижи за тях, докато укрепнат.
— Не виждам никакъв смисъл да се убиват малките телета — каза Айрис. Почувства се нервна от проницателния поглед на Монти, но бе решила да не отстъпва. — Това не само е проява на разточителство, но е и жестоко.
Монти продължи да я гледа втренчено, сякаш искаше да прочете мислите й. Не й се мислеше по въпроса какво щеше да й каже, когато останеха сами. Само се молеше да не избухва пред станалите мъже.
— Нуждая се от всяка крава и от всяко теле — продължи младото момиче. — Ако застрелваме по две телета на ден, когато стигнем в Уайоминг, ще сме застреляли около двеста. А това означава, че ще сме изгубили две хиляди долара. А след три години телетата ще струват много повече.
— Всички знаят, че телетата трябва да бъдат застреляни — каза Франк.
— И явно всички са глупаци — рече Монти и слезе от коня. — Това е най-добрата идея, която съм чувал от доста време. — Той се обърна към Соления: — И ние трябва да се снабдим с фургон. Купи от някой фермер. Ако трябва, изпрати някой да го купи от форт Уърт, но тази вечер трябва да имаме фургон за малките телета. Наистина ли сама се сети за това? — попита той и се обърна към Айрис.
Тя кимна. Бе толкова смаяна от думите му, че не можеше да говори. За пръв път да направи нещо, което Монти да хареса, и то толкова много, че да смята да постъпи като нея. Не беше сигурна дали няма да припадне от изненада или да подскочи от щастие.
— Можеш да оставиш телетата си в моя фургон, когато го купим — рече Монти. — Няма нужда да се местиш от своя.
— Не го искам повече. Струва ми се неудобен, в него се чувствам като в клетка.
— Това ми се струва странно. Променила си се. Мислех, че си свикнала…
— Знам, но вече не съм такава.
Монти я изгледа внимателно:
— Непрекъснато ме изненадваш.
— Аз самата съм изненадана. Никога не съм предполагала, че ще се откажа от леглото си и ще предпочета да спя на голата земя.
— И аз никога не съм предполагал, че ще си отрежеш ноктите — замислено отбеляза Монти.
Айрис се опита да скрие ръцете си зад гърба, но той бързо ги хвана и разтвори дланите й.
— Имаш мазоли.
— Ти също.
— Такава ми е работата.
— Моята също.
— Май започваш да се превръщаш в истински ранчеро.
След тези смайващи думи Монти се метна на коня и препусна напред, като остави Айрис да гледа втренчено след него с отворена уста.
Монти се събуди, отхвърли одеялото, нахлузи ботушите, сложи шапката на главата си и скочи на крака. Имаше още половин час до изгрев слънце, но той винаги бе на крак още щом отвори очи. Не се протягаше или излежаваше, за да подремне още малко. Винаги се събуждаше, изпълнен с енергия и желание за работа.
Утринта бе хладна и слънцето все още не се бе показало иззад сивите облаци. Животните още спяха и наоколо цареше тишина. Останалите каубои също все още не се бяха събудили напълно, но някои се размърдваха. Един мъж се бе подпрял на лакътя си и пушеше цигара. Ароматът на кафе и пържен бекон се смесваше с миризмата на тютюна.
Монти обичаше това време на деня. Беше все още тихо и спокойно, преди да започне новият ден, изпълнен с работа и напрежение. Имаше време да помисли за това, което предстоеше. Тревогите от предишния ден бяха вече минало. Започваше новият ден, а с него и новите грижи.
В лагера на Айрис бе тихо. След като нейният фургон беше поправен, тя се бе върнала да нощува в своя лагер. Монти бе казал, че трябва да опознае по-добре хората й, и през вечер също нощуваше в нейния лагер.
— Кафето е готово — каза готвачът и прекъсна работата си, за да подаде на Монти чаша горещо кафе. Той бе един от седмината мъже в лагера на Айрис, който не се оплакваше от заповедите на Монти.
— Благодаря — отвърна Монти и пое чашата. — Има ли нещо ново? — попита той и огледа мъжете над чашата си.
— Струва ми се, че нещо се мъти, но не знам какво. — Готвачът говореше тихо. — Има нещо, усещам го.
— Не мога да кажа. Изглежда, че се държи еднакво с всички, но една част от хората знаят нещо, а останалите — не.
— Дръж си очите отворени! — каза Монти и стана.
Той се отправи към мястото, където спеше Айрис. Поколеба се дали да я събуди. Искаше тя да се върне да нощува в неговия лагер. Девойката съзнаваше, че трябва да стои при хората си, но не се чувстваше спокойна. През по-голямата част от времето не се отделяше от Карлос или от Монти.
Бе забелязал още нещо: никога не позволяваше на хората да я докосват. Това включваше и самия него. След всички усилия, които бе положила, за да го накара да я забележи, сегашното й поведение го озадачаваше. Отначало реши, че след като бе постигнала целта си и го бе принудила да пътуват заедно до Уайоминг, тя вече е загубила интерес към него.