— С ловджийската пушка — поясни Тейлър. — И Монти ще измъква сачми от задника си поне половин година.
След този разговор Айрис не знаеше дали всички от семейство Рандолф са луди, включително Роуз, или самата тя е на път да полудее, обаче твърдо реши да не позволява на Монти да прави повече забележки относно нейното семейство. Майка й може да беше изключителна егоистка, а баща й — прекалено мекушав и отстъпчив, но поне си бяха съвсем нормални хора.
Тъкмо се канеше да попита още нещо, когато Хен пристигна. Той скочи от седлото, а Зак и Тейлър побързаха да отведат коня му.
Хен взе една чаша изстинало кафе, отпи набързо няколко големи глътки и изхвърли останалото.
— Преди да тръгнеш, напълни варела с вода — каза той на Тейлър. — Че скоро няма да попаднем на свестен поток.
— Защо? — попита Айрис.
— Не е валяло — отвърна Хен и потупа коня, който Зак бе довел за него. — Водата няма да стигне за нашите стада, а за тези, които идват след нас, съвсем няма да има.
— И какво ще правим?
— Попитай Монти — процеди Хен. В гласа му ясно се долавяше недоволство и раздразнение, че тя пътува с тях. — Нали той отговаря за всичко!
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
По обед слънцето вече жестоко напичаше безкрайната прерия. Каубоите водеха стадото на север. Лекият вятър едва поклащаше тревата, която с всеки горещ и безводен ден ставаше все по-суха.
Когато към групата се присъедини и последният каубой, Монти се обърна към Хен:
— Кажи ни какво откри.
Монти изглеждаше съвсем различен, когато раздаваше заповеди, и в такива моменти никак не се харесваше на Айрис. Мълчаливо изслушваше всеки каубой, без да показва чувствата си, без дори веднъж да погледне към нея. Изглеждаше напълно погълнат от поредната задача. Тя, разбира се, не искаше стадото да загине от жажда, но не по-малко силно желаеше най-после младият мъж да престане се преструва, че въобще не се интересува от нея.
— Няма ли поне един поток с достатъчно вода за цялото стадо? — навъсено попита Монти.
— Не — обезкуражено отвърна Хен.
— Колко ще можем да изкараме, без да срещнем някой ручей? — намеси се Айрис.
— Не повече от сто и петдесетина километра — обясни й Франк.
— В потоците няма ли достатъчно вода поне за половината стадо? — продължи Монти.
— Може би ще има за половината от стадото.
— А възможно ли е да се събере още толкова вода в потока за двайсет и четири часа?
— Възможно е.
— Кой води стадото зад нас? — попита Франк.
— Ще разделим стадото и ще поддържаме помежду си разстояние, равно поне на един ден път — сухо нареди Монти, без да обръща внимание на въпроса на Франк. — Ако е необходимо, разстоянието може да се увеличи колкото за два дена път.
Хен изруга така злобно, че ушите на Айрис почервеняха, и наперено се отдалечи.
— Каква полза да разделяме стадото? — попита Риърдън.
— Ще има време отново да се събере вода в потока, преди втората половина от животните да стигнат до него — каза Айрис, зарадвана, че знаеше нещо повече за пътуването със стадото, отколкото поне един от мъжете.
— Обаче това ще стане само ако имаме късмет — мрачно добави Монти. — Франк и аз се заемаме с първата половина от стадото. Соления и Карлос ще поемат втората половина. Хен всеки ден ще язди напред, за да намира местата, където има повече вода.
— Това ще ни даде време да обсъдим по-подробно плановете си за ранчото — обади се Карлос, зарадван от възможността да остана насаме със сестра си, без Монти да ги следи непрекъснато.
— Айрис и Риърдън тръгват с мен — обърна се Монти към Карлос.
— Защо? — разгневено попита Карлос.
— За да се грижа за Айрис, а нямам доверие на Риърдън.
— Аз вярвам на Джо и… — започна Карлос.
— Няма защо да спорим повече, те идват с мен! — прекъсна го Монти и се обърна към брат си.
— Недей! — спусна се Айрис към брат си, когато той пристъпи към Монти. — Той ти дава възможност сам да се грижиш за втората половина от стадото. Ще е по-добре, ако не съм с теб и не се тревожиш за мен или Риърдън.
— Но…
— Ако искаш да научиш повече за кравите, това е най-добрият начин. Няма по-добри учители от Монти и Соления. — Младото момиче се поколеба за миг и решително продължи: — Всъщност мислех, когато стигнем в Уайоминг, да те помоля да ми станеш надзирател.
— Аз ли? Кога реши това? И защо?
— Отдавна си го мислех. Струва ми се естествено — та нали сме брат и сестра. Не искаш ли да работиш като надзирател при мен!
Лека усмивка се появи на устните на Карлос:
— Да, искам.