— Понякога така ме вбесява, че съм готова да го убия — ядосано отвърна Айрис и обърна коня си към лагерния огън.
— Обикновено повечето хора се дразнят от него, преди да разберат, че той просто си е такъв.
— Какъв? Груб, брутален, невнимателен, арогантен…
— Работя с него вече девета година — рече Соления — и мисля, че го познавам достатъчно добре.
— Тогава може би ще ми кажеш дали той въобще има някакви чувства.
— Да, има, разбира се. Та нали и той е човек като всички останали…
— Не става дума за проклетите говеда! — избухна девойката. — Искам да кажа дали е способен на някакво чувство към хората около себе си.
Соления се засмя. Смехът му бе толкова заразителен, че тя не можа да се сдържи и леко се усмихна.
— Приличаш ми на Роуз, когато за пръв път дойде при нас. И тя мислеше като теб, но вече знае, че не е била права.
— Е, аз не смятам да се омъжвам за него или за някого от братята му. Веднага щом стигнем до Уайоминг, ние с Монти ще се разделим.
— Струва ми се, че той доста те харесва.
— Какво те кара да мислиш така? — изненадано го погледна тя.
— Момчетата дори се обзаложиха помежду си — отвърна Соления. — Те мислят, че точно ти си жената, която ще успее да го хване.
— Да го хвана, как ли пък не! — извика Айрис. — Дори и да го хвана, веднага ще го захвърля.
— Доста жалко, тъй като той много те харесва.
— Много ме бил харесвал! Никой досега не се е отнасял толкова грубо към мен.
— След известно време ще разбереш, че съм бил прав. Никога не съм го виждал дотолкова нервен и неспокоен, а това е сигурен признак, че е влюбен.
Този път Айрис бе твърде смаяна, за да отговори. Само втрещено изгледа Соления, а всички мисли в главата й се объркаха.
Когато стигнаха до лагера, Соления й помогна да слезе от коня. Подаде й чаша кафе. Той отпи две големи глътки от своята чаша, преди да изхвърли останалото.
— Постой тук за малко — рече той и подаде чашата си на Тейлър. — По-добре да огледам момчетата. Никога не знаеш кога някой от тях може да заспи на седлото.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Айрис му кимна разсеяно. Сега трябваше да мисли за много по-важни неща, отколкото за каубоите, които щели да изпопадат от седлата заради умората. Монти не беше влюбен в нея: това беше абсурдно. Та нали той правеше всичко възможно, за да не остава насаме с нея.
Но в този миг девойката не можеше да се съобразява с чувствата на Монти. Сега бе напълно изненадана от своите собствени чувства.
Тя беше влюбена в Монти! И то още от онзи миг, в който го бе зърнала за пръв път на онова празненство. Заради него се бе осмелила да прекоси залата и да го покани на танци. Това по нищо не приличаше на любовните й увлечения в училището. Беше реакция на зряла жена, която най-после е срещнала мъжа, заради когото може да отхвърли всички предупреждения на здравия разум. Може би затова през тялото й преминаваха такива странни тръпки, когато красивият русокос Монти се оказваше близо до нея. Дали всички жени усещат нещо подобно в присъствието на своя любим?
„Господи — каза си Айрис, — това не може да е истина!“ Със сигурност не искаше да се влюбва в Монти. Той може да беше въплъщение на всичко, което тя би могла очаква от един мъж, но едновременно с това имаше всички черти, които не искаше да вижда у мъжа. Никоя жена не желаеше да се влюбва в мъж, който олицетворява най-лошите й кошмари.
Освен това сега тя се бе научила да мисли много по-практично. Всичко беше обмислила. Бродеше из тези необятни и безводни прерии, защото нямаше друг избор. Беше избрала Монти, защото той бе най-добрият водач на стада и се оказа безценен по време на изключително тежкото пътуване до Уайоминг. Не се отделяше от него само защото не бе сигурна дали няма да изчезне зад следващия хълм, ако не го държи под око.
Наистина, веднъж той бе откраднал една целувка и това й бе харесало, но още не означаваше нищо за Айрис. И други мъже я бяха целували и също й беше харесвало, но това все още съвсем не означаваше, че е влюбена в някого от тях. Все пак трябваше да си признае, че само с една целувка младият мъж бе успял да я накара да забрави за всички останали целувки.
Не искаше да се провалят плановете й. Вече бе станала здравомислеща, прагматична жена. Вече знаеше какво иска, от какво има нужда, а знаеше и как да го постигне. Щеше да накара Монти да я заведе до Уайоминг. Дори щеше да го убеди да й помогне да уреди ранчото си, да я подкрепи в първите й стъпки. Но веднага щом си стъпеше на краката, щеше да се върне отново в Сейнт Луис. Имаше там някои сметки за уреждане. А след това?
Навярно ще трябва да се омъжи. Искаше да има свое семейство. Плашеше я мисълта да остане сама. Трябваше да живее заобиколена от хора, които никога нямаше да я изоставят. Трябваше да принадлежи на някого.