Преди доста време бе обмислила какъв трябва да бъде мъжът, за когото щеше да се омъжи. Пред очите й изплува списъкът с необходимите изисквания, но сега установи, че той вече не я задоволяваше. Разбира се, парите бяха важни, те щяха да й осигурят охолен живот, добро положение в обществото и голяма къща с много слуги. Естествено, бъдещият й съпруг трябваше да е безумно влюбен в нея.
Ала искаше нещо много повече от това. Искаше той да бъде мъж, на когото да може да разчита, че ще се грижи за нея. На този свят имаше много по-лоши неща от бедността и тя искаше да има съпруг, който щеше да я защити от тях. Наистина трябваше да я обожава, но това не означаваше, че трябва сляпо да й се подчинява.
Трябваше да бъде интересен, а понякога може би и малко груб. Никога не би искала отново да предприеме подобно пътуване, но трябваше да си признае, че сега Сейнт Луис й се струваше доста скучен.
Трябваше да бъде уверен в себе си и в отношението си към нея. Дори понякога можеше да бъде и малко агресивен. Това не означаваше, че тя щеше да му се покорява безпрекословно, ала все пак би било скучно, ако съпругът й бъде прекалено плах. А и освен това, ако тя не беше толкова ценна за него и ако страстта му не го караше понякога да нарушава поне малко границите на доброто възпитание, това щеше да означава, че не я обича достатъчно, нали?
„О, небеса! Та ти току-що описа Монти! Нима искаш да се омъжиш за Монти?“
Айрис едва не припадна. Нямаше начин да е влюбена в Монти! Сигурно тези объркани мисли се дължаха на умората й: шега ли е да прекараш осемнайсет часа на седлото в непрекъснати тревоги да не изгубиш стадото си? Може би горещината, прахът и шумът са помрачили разсъдъка й.
Сигурно това е причината: тя просто не е на себе си. Беше толкова уморена и объркана. Когато стигнат в Уайоминг, всичко щеше да се оправи от само себе си. Трябваше да се наспи и вероятно на сутринта всичко щеше да изглежда другояче.
Да, наистина се нуждаеше от почивка. Утре, или когато стигнат най-после до тази река и той престане да се тревожи дали животните й няма да умрат от жажда, ще може да си обясни как въобще й бе дошла в главата тази налудничава мисъл: да смята, че иска да се омъжи за Монти Рандолф.
Закуската бе едно от малкото удоволствия, които можеха да си позволят тези изтощени мъже: трудно се движеха от преумора, а очите им бяха хлътнали в орбитите.
Айрис не се чувстваше по-добре от останалите. От прекалено изтощение дори вече не усещаше умората. Въобще не усещаше нищо. Половината от нощта прекара в обиколки около огъня, замислена за чувствата си към Монти, неспособна да стигне до някакво ясно решение.
Повдигаше й се само от мисълта за храна, затова се качи на коня и се отправи към стадото си. Мъжете й съобщиха, че тази сутрин кравите отказват да станат.
— Те се опитват да се върнат към последното място, където помнят, че е имало вода — каза Карлос, — но това е много далеч. Няма да успеят да стигнат дотам.
Прекалено изтощена да се бори с паниката, която отново и обзе, девойката се огледа и препусна напред, за да открие Монти.
— Дори той няма да може да ги накара да станат — извика зад гърба й Карлос. — Ще изгубиш цялото това проклето стадо!
Айрис не спря, за да му отговори. Налагаше се да намери Монти. Той трябваше да знае какво може да се направи! Длъжен беше да знае! Всички каубои бяха прекалено изтощени от усилията да спрат кравите, които непрекъснато правеха опити да се върнат назад към водата.
Младото момиче стигна до началото на стадото и видя десетина мъже на коне, които чакаха. Монти не се виждаше сред тях.
— Какво се е случило? — попита тя Соления.
— Животните не искат да следват Светкавицата. — Айрис изгледа хилядите изтощени говеда, които се бяха разпръснали на стотици акра назад, измъчени от жаждата и умората. — Монти се страхува, че ще тръгнат напосоки и че няма да последват бика водач.
— Ще тръгнат напосоки? — повтори тя. — Защо?
— Заради жаждата. Знам, че това е безсмислено, но понякога се случва и нищо не може да ги спре да се върнат към последното място, за което си спомнят, че са пили вода.
В гърдите й започна да се надига паника. Сигурно беше, че ще изгуби стадото.
Соления вдигна поглед към хоризонта:
— Може би се задава дъжд, но няма да е много скоро.
Айрис не го попита откъде му хрумна това, тъй като небето беше кристално чисто. Ала щом нямаше да е много скоро, в момента нямаше значение дали греши или не.
— Къде е Монти? — попита тя.
— Ето там. — Соления се обърна и посочи с ръка към лагера.