— Трябва да ги накараме да преминат реката — отсече той. — Ако този дъжд не спре, на сутринта нивото на водата в реката ще бъде прекалено високо и кравите ще се уплашат да нагазят в нея.
Изтощените мъже само изръмжаха неодобрително, Франк и неговите каубои изръмжаха най-шумно, защото трябваше да се простят с удобствата на убежището под брезентовата тента, която бяха опънали на един нисък хълм. Но Монти решително подкара цялото стадо и не се спря, докато не стигнаха до едно невисоко възвишение, където земята се беше отцедила.
— Ще останем тук няколко дни, за да могат животните да възстановят силите си — заяви вечерта Монти.
След като мъжете се заеха с работата си, погледът му се насочи към групата, където бе Айрис. Девойката гледаше към хоризонта. Дъждът бе спрял изведнъж и от север задуха студен вятър. Монти грабна едно одеяло от фургона с провизиите. Айрис не реагира, когато младият мъж зави раменете й с одеялото.
— Това ще те предпази от вятъра.
— Не ми е студено — отвърна тя.
— Но след малко ще ти стане.
Монти никога не я бе виждал в такова настроение. Сякаш част от нея бе някъде другаде.
През целия ден той изпитваше желание да поговори с нея и изчакваше удобен момент, когато ще останат сами.
Но ето че този момент бе настъпил, а той не знаеше какво да й каже. Това не бе момичето, което познаваше, нито предизвикателната червенокоса девойка, която винаги намираше какво да му отвърне. Сега тя изглеждаше разстроена, объркана и нещастна.
А трябваше да се радва. Не само защото стадото беше спасено, но и защото тя бе спомогнала за това. Щеше да мине доста време, преди да може сама да ръководи ранчо, но отсега беше ясно, че притежава характер, разсъдък и умения. Липсваше й само опит.
— Днес постъпи много смело.
— Бях уплашена до смърт — изчерви се тя и смутено се усмихна, без дори да го погледне.
Монти също се усмихна:
— Предполагам, че е така. Но въпреки всичко ти го направи и само това има значение.
— А ти не беше ли уплашен?
— Не. Аз…
Тя се обърна към него:
— Кажи ми истината. Не се ли страхуваше?
— Не. Знаех, че рискувам — винаги рискуваш, когато се озовеш сред тези дългороги говеда. Те са доста диви, но знам, че винаги мога да се оправя с тях.
— Аз пък не бях толкова уверена. Мислех, че ще ме убият, но въпреки това го направих.
— Защо?
— Не ми задавай глупави въпроси.
— Не са глупави. Наистина не разбрах защо го направи.
— Нима можех да остана настрана? Сама реших да предприема това пътуване, аз ти предложих да съберем стадата, аз те накарах да се чувстваш отговорен за мен. Как тогава можех да стоя и да гледам спокойно как стадото ще те прегази!
— Ако беше толкова опасно, момчетата щяха да извадят пушките — засмя се той.
— Но аз не знаех това! — сопна се Айрис. — Мислех, че животните ще те убият. Вече виждах как те стъпкват… — Тя потръпна и млъкна.
Младият мъж разбра, че тя наистина бе разстроена. Прегърна я през раменете и я обърна към себе си:
— И все пак ти ме последва.
— Не можех да постъпя другояче! — прошепна девойката.
Той я притегли към себе си и я притисна до гърдите си. Айрис инстинктивно го обгърна с ръце.
— Никога през целия си живот не съм била толкова уплашена — промълви тя. Напрежението, което се бе натрупало от сутринта, ужасът, който все още нея бе напуснал, предизвикваха сълзи в очите й. — Просто те гледах и си повтарях: „Монти няма да позволи да ти се случи нищо лошо!“ Това беше глупаво. Ти беше в още по-голяма опасност от мен.
Монти изпита някакво странно чувство. Никога досега не му се беше случвало нещо подобно. Чувстваше се объркан както никога досега. Ръцете му притискаха девойката и усети как се възбужда. Най-после разбра какво бе чувството, което изпълваше сърцето му. Толкова приятно бе да усеща мекотата на тялото й, толкова приятно му бе да я успокоява.
— Мисля, че си разбрала част от тайната за смелостта.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, отпуснала глава на гърдите му.
— Човек трябва да бъде малко луд, за да е смел. Поне малко.
— А каква е останалата част от тази тайна? — засмя се Айрис.
— Една част от теб да не вярва в това, което се случва наоколо ти. Една част от теб трябва да е убедена, че опасността може да засегне всеки друг, но не и теб. Друга част от теб знае, че в последния миг някой ще ти се притече на помощ. Трета част е уплашена до смърт и се кълне, че никога повече няма да ти разреши да постъпваш така глупаво.
— Това не звучи много ласкаво за мен — ухили се тя.
— Но има и още една част.
— Каква?
— Безразсъдната глупост, която те предпазва да схванеш, че се намираш в смъртна опасност, и поради която не можеш да прецениш правилно как да постъпиш. Джордж казва, че това било съвсем типично за мен.