Всеки път, когато си мислеше, че вече знае какво да прави, се случваше нещо и тя разбираше колко е неподготвена за такова пътуване. Без да осъзнава какво върши, тя хвърли откъснатата лоза към Монти.
Той не каза нищо, обърна се и бързо закрачи към лагера…
— Карлос и Джо, елате за малко! — нареди младият мъж, когато приближи лагера. — А останалите могат да продължат да събират багажа си.
Обърна се и тръгна, без да се обръща да види дали двамата мъже го следват. Айрис си помисли да остави Монти сам да разговаря с тях, но се отказа. Тя го бе принудила да направи нещо, което той не желаеше. Трябваше да се увери, че Карлос и Джо няма да се държат предизвикателно.
— Няма да правя туй! — заяви Джо, когато Монти му съобщи изискванията си. — Аз не съм крадец и ти не можеш да се отнасяш така с мен.
— Монти не те мисли за крадец — намеси се Айрис, като се стараеше гласът й да звучи любезно. — Нали веднъж вече се наложи да работите разделени за известно време.
— Това са моите изисквания — отсече Монти. — И това е всичко, което мога да ви предложа.
За миг девойката си помисли, че Карлос ще напусне и ще замине заедно с Франк.
— Аз оставам — накрая каза той. — Опитах се да накарам Айрис да се раздели с теб, но тя не пожела. А сега, след като изгони хората й, не мога да я оставя сама, без човек, който да се грижи за нея.
— Аз не те искам тук — откровено заяви Монти, — но Айрис смята, че имаш право да си с нас. Затова ще се опитам да се примиря с присъствието ти и ще се постарая да работим заедно.
— Вярно ли е, че си казала това, Айрис? — Карлос наистина изглеждаше изненадан.
— Разбира се. Винаги съм смятала, че татко трябва да ти остави нещо. Мислех, че…
— Можете да поговорите по-късно за това — прекъсна ги Монти. — Оставате или не?
Карлос се обърна към Джо.
— Добре — отвърна Риърдън, — но в мига, в който някой се опита да се държи с мен, сякаш съм откраднал нещо, ще си има доста неприятности.
— Не започвай нещо, ако не смяташ да го завършиш! — рече Монти.
Той го каза тихо, сякаш не беше нещо важно, но Айрис видя как Карлос и Джо се вцепениха. Джо бе предизвикал Монти, а Монти бе приел предизвикателството. Девойката бе уверена, че щеше да се случи нещо лошо.
— А сега се връщайте при стадото! — нареди Монти, без да им обръща повече внимание, и се обърна към Айрис: — Мисля, че трябва да изпратиш в банката си ордер за теглене пари.
— Какво искаш да кажеш? — сепна се тя.
— Трябва да уведомиш банката си, че може да им изплати заплатите. Те няма да си тръгнат, без да им се плати.
Тя нямаше банка. Всичко, което притежаваше, бяха сто шейсет и две златни монети в една кесия, която бе пристегната с колан около кръста й.
— Не можеш ли да им платиш вместо мен, а аз после ще ти дам парите?
— Не. Аз нямам собствени пари. Трябва да дам от парите на семейството.
Тя не се бе надявала, че той ще се съгласи, но безцеремонният му отказ я изненада и нарани. Ако трябваше да й откаже, защо не го каза по друг начин? Можеше поне да се извини и да заяви, че съжалява, но не може да й помогне.
— Ти имаш пари да им платиш, нали? — попита Монти.
— А какво ще стане, ако нямам?
Монти я изгледа смаяно. Изражението на лицето му ясно показваше, че никога не бе чувал по-глупав въпрос.
— Те ще имат право да вземат цялото ти стадо!
— О! — възкликна девойката. Най-страшните й опасения се бяха потвърдили. — Е, както и да е, аз имам пари, но има един малък проблем.
— При теб винаги има някакъв малък проблем. Защо не можеш да се държиш като всички останали?
— Защото аз съм жена! — изфуча тя. — И вие, мъжете, не бихте ми позволили да се държа като всички останали.
— Не бива да си изкарваш всичко на мен. Все пак изглежда, че аз непрекъснато правя това, което ти искаш.
Айрис почувства угризение на съвестта заради неприятностите, които му бе причинила, ала точно сега нямаше време да се замисля.
— Искаш ли да отидем отново до реката? — обърна се тя към него.
— Защо?
— Ще ти кажа, когато отидем там.
— Добре, но трябва бързо да се връщаме.
— Вземи коня си, а аз ще взема моя. Младият мъж я погледна така, сякаш бе полудяла:
— Да не би да искаш да ме отвлечеш?
— Хайде, бъди сериозен. Ще доведеш ли коня си?
— О, по дяволите, защо пък не!
— Добре — рече Монти, когато се отдалечиха от лагера. — Какво има толкова?
— Аз нямам сметка в банката.
Младият мъж я погледна, сякаш небето се бе сгромолясало отгоре му.
— Не вярвам на банките, особено след това, което ми причини онзи противен банкер. А и освен това той каза, че няма да се изненада, ако се появят и други хора, на които татко е дължал пари.