Выбрать главу

Когато най-после вождът даде знак, че прекратява разговорите, Айрис бе съвсем уплашена. Тя се вкопчи в ръката на Монти като удавник за сламка. Вождът забеляза жеста й и промърмори нещо на един от хората си. Индианецът ги поведе към един голям вигвам, разположен недалеч и украсен подобно на вигвама на вожда. Червенокожият каза нещо на Монти, обърна се и понечи да си тръгне. Монти очевидно бе изненадан от думите му и бързо заговори на испански.

Айрис много искаше да разбере за какво си говорят, но навремето Хелън не й бе позволила да научи този език, тъй като смяташе, че испанският е само за слугите.

Монти се опита да възрази на индианеца от племето апахи, но мъжът не го изслуша и си тръгна. Монти понечи да го последва, но младото момиче сграбчи ръката му.

— Какво има? — попита тя.

— Вождът е наредил да спим заедно в този вигвам, защото е помислил, че си моя жена.

Айрис никога не бе изпитвала такъв шок. Едва се сдържа да не подскочи. Цялото й тяло настръхна от възбуда, която нямаше нищо общо с индианците. Не можа да разбере защо бе обхваната от такова нетърпеливо очакване, а не от страх, че ще трябва да преспи сред хората от непознатото племе, но беше сигурна в едно: Монти трябваше да остане при нея! В никакъв случай не биваше да я оставя сама през нощта.

— Има достатъчно място за двама души в тази колиба — подметна тя, докато оглеждаше жилището, приличащо на шатра с формата на пресечен конус. — Вътре съвсем не е тясно.

— Не става дума дали е тясно или не. Не мога да спя тук с теб. Това ще съсипе репутацията ти.

В този миг страхът на Айрис, че ще остане сама, беше много по-силен от всякакъв страх за репутацията й.

— Не можеш да ме оставиш. Не и тук. Ако излезеш, аз ще дойда с теб.

— Индианците няма да ти причинят зло — увери я Монти. — Ние сме техни гости. За тях това е въпрос на чест.

— Може би, но не съм спокойна. Ти трябва да останеш! Никой няма да узнае.

— Ще поговоря с техния вожд.

Ала когато Монти се опита да влезе във вигвама на вожда, един апах застана пред входа. Младият мъж се приготви да влезе със сила.

— По-добре не се опитвай! — извика Айрис, хвана го за ръкава и го задърпа обратно. — Те няма да те пуснат вътре, а може да ги разгневиш, ако се опитваш да влезеш насила.

Той разбра, че няма да може да се добере до индианския вожд, и заяви:

— Тогава ще спя навън.

— Ще вали. Вече дори закапа.

— Аз имам мушама.

— Не бъди такова магаре. Вътре има достатъчно място и за двамата.

Тъй като младият мъж не помръдваше, тя го хвана за ръката и го избута към вигвама. Един индианец, който ги наблюдаваше, се усмихна и смушка приятеля си, но Айрис не забеляза. В главата й се въртяха различни мисли, ала в едно бе сигурна: искаше Монти да бъде до нея.

— Това е грешка — рече той. Стоеше до входа на вигвама и не помръдваше.

— Може би, но сега не е време да говорим за това.

— Напротив, трябва да говорим. Ако сега вляза, не съм сигурен, че ще искам да изляза.

— Аз не искам да излизаш.

Монти я изгледа напрегнато:

— Осъзнаваш ли какво ми каза?

— Да! — Младото момиче го дръпна още веднъж и този път той направи една крачка напред.

— Може би ние…

— Вътре ще поговорим.

Айрис чувстваше, че краката й са омекнали; тялото й трепереше и тя се препъна, когато отметна покривалото на входа. Вътре гореше огън и отблясъците му осветяваха вигвама. Тя веднага видя леглото в ъгъла, покрито с бизонски кожи.

— Нямаше друго легло.

До този миг Айрис не бе осъзнавала напълно любовта си към Монти. Сега внезапно разбра, че иска да се люби с него. Тялото й мечтаеше да се озове в силната му прегръдка, искаше да почувства устните му върху своите, да се притисне до гърдите му.

Девойката не знаеше дали и той иска да се люби с нея. А дори и да искаше, не бе сигурна, че ще го направи.

Монти се огледа неуверено наоколо и после се ухили:

— Обзалагам се, че за пръв път виждаш бизонски кожи.

— Така е. Никога не бях яла и подобни неща, каквито ни поднесоха индианците, но все още съм жива.

— Предполагам, че заради вечерята, която ни сервираха, самите те ще гладуват. Мисля, че ни дадоха най-доброто, което имаха.

— Утре сутринта ще ни пуснат ли да си отидем?

— Да. Техният вожд се надява да измъкне от нас колкото е възможно повече крави.

— Колко смяташ да им дадеш?

— Две.

Но това е малко! Те наистина гладуват.

— Колкото и да им дадем, те пак ще гладуват.

— Какво смяташ да правиш?

— Мисля да сключа сделка с тях.

— Каква?

— Утре ще ти кажа.