Като вдигаше облак прах след себе си, към двуколката се приближи Зак, за да се сбогува с Роуз. Той едва не се спъна в Аурелия и Джулиет, които бяха получили разрешение да кажат довиждане на Монти. Двете момиченца се втурнаха да прегърнат Монти и Хен, след което се намериха в сигурните ръце на баща си.
— Опитай се да не се караш много с Монти — прошепна Роуз.
Зак, когато той се наведе, за да я прегърне. Трудно и беше да повярва, че този строен младеж е същият онзи хулиган със зацапано лице, който беше надникнал в кухнята преди девет години.
— Няма да се карам с него, ако и той не ми крещи — отвърна Зак и препусна напред.
— Напразни надежди — въздъхна Роуз и се обърна към Фърн: — Монти би крещял и на самия Бог.
— Има ли достатъчно вода? — попита Монти, когато Хен се върна в лагера.
— Да — отвърна брат му, — но тревата е още много оскъдна.
Следобедното слънце огряваше полята и се отразяваше в зелените листа на дъбовете. Денят бе топъл, но щеше да захладнее веднага щом слънцето залезе. Прахът от хилядите копита обгръщаше околността и въздухът бе станал толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. Непрестанният шум от копитата и тракането на рогата владееха над околността.
Тейлър бе спрял фургона с храната близо до лагерния огън и се върна да огледа огражденията за добитъка. Той сновеше между двете холандски фурни и двата огъня, докато приготвяше вечерята за групата. Апетитът на Монти се възбуди от миризмата на кафе, бекон и топъл хляб.
— Засега има достатъчно вода и трева наоколо, поне за нас — каза Монти. Не искаше да бъде безсърдечен, но за тези, които щяха да дойдат след него, нямаше да има достатъчно вода и трева. Беше се притеснявал много, но засега всичко вървеше както трябва.
От десет дни нямаха никакви тревоги. Стадото се движеше равномерно и нямаше изгубени животни. Работниците си вършеха работата без излишни приказки, а за щастие стадата, които бяха минали преди тях, не бяха унищожили цялата трева.
Нещо повече: Тейлър не мърмореше, храната беше в изобилие, Зак не се караше с Монти, а конете винаги бяха готови навреме.
— Вече стана доста скучно — оплака се Монти. — Ако не се стовари небето на главите ни, ще стигнем до Уайоминг, преди Зак да успее да зареди пистолета си.
Хен разседла коня си и изтича в ограденото място за добитъка: Зак беше опънал въже между дърветата и колелата на фургона. Хен си сипа чаша кафе от канчето, което Тейлър бе сложил на огъня.
— Не мисля, че е чак толкова скучно — отвърна той и погледна към брат си над ръба на чашата. — Всъщност мисля, че нещата ще се променят много по-скоро, отколкото очакваш.
— Какво имаш предвид? — попита Монти. Неговият брат близнак винаги го разбираше от половин дума, обаче Монти никога не можеше да отгатне мислите на Хен, сякаш майката природа бе създала двама съвсем различни мъже, а ги бе дарила с една красива външност, за да се позабавлява.
— Нищо.
Монти не му повярва и се позасмя. Когато очите на Хе блестяха така начин, по-добре беше да си нащрек.
— Последният път, когато те видях да гледаш по този начин ти току-що бе убил двамата Макклендън и бе откраднал млечната им крава. И сега имаш нещо наум, сигурен съм.
— Нямам нищо наум. Зак! — Хен повика по-малкия си бра който се показа зад ъгъла на фургона, натоварен с дърва. — Оседлай коня на Монти. Нека да бъде Найтмеър, защото той иска да пътува по-бързо.
— Няма да направя това — отвърна Зак. — Ако Джордж научи че съм оседлал за езда скопен кон, ще ми отреже главата.
— Ще яздя всеки проклет кон, който си пожелая, независимо какво е казал Джордж — озъби се Монти, — но няма да препускам с Найтмеър в галоп през прерията. — Обърна се към Хен: — Сигурно ме мислиш за луд.
— Не. Мислех само, че ще поискаш да разбереш дали някое стадо не се движи пред нас.
— Вече знам това. Преди два дни открих следите им.
— Но не знаеш на кого е стадото.
— Няма значение.
— Дори и ако е на Айрис Ричмонд и тя пътува със стадото?
Монти се изправи и изрева така силно, че конете се втурнаха към въжетата.
— Оседлай Найтмеър! — извика той на Зак. — Ще извия врата на тази жена, пък нека после да ме обесят!
ГЛАВА ТРЕТА
Айрис видя как той се приближава, яхнал големия черен кон. Появи се между дърветата и гъсталаците, сред килима от червени и жълти цветя, и тя чу приглушения тропот на копитата.
Знаеше, че ще се появи, и го очакваше. Ако искаше да бъде съвсем откровена пред себе си, тя се надяваше да стане така. Единствено мисълта, че Монти ще пътува след нея, й бе дала смелостта да напусне дома си.