— Ема! — И добавих дръзко: — Не вярвам в тебе.
Тя се засмя, мелодичният звук се умножи с ехото и запълни цялото пространство.
— Аз пък не вярвам на думите ти. Нали съм тук?
— Да, но това не си ти. Всъщност коя си? Къде си сега?
— Все същите въпроси задаваш. — Посочи нанякъде и закри светлинките. — Ела с мен.
И двамата вече се движехме, а гласовете не млъкваха. Усетих пръстите й, хванали ме за ръката. Дълго разговаряхме без думи за нещо жизненоважно, макар и да не знаех какво е то.
Тя се дръпна и се издигна над туптяща червено-черна равнина.
— Май те търся цял живот — казах й, — но все не те намирам. Като малък прочетох дневника ти и си представях, че скоро ще се появиш. Надявах се, че се криеш и че най-после ще излезеш от убежището си.
Ясният й смях отекна като камбанка и червено-черните планини зад нея се разтърсиха от звука.
— Убиха ме, след като написах последните редове в дневника си. Не се крия.
— Тъй ли… — промълвих, налегна ме тъга, после и страх. Значи разговарях с призрак. — Знаех си. Не би трябвало да се боя от тебе.
— Но се боиш.
— Аз… може би. Но вече не е същото, не разбираш ли? Онзи дневник… не е твой. Някой друг прави всичко, а ти не си жената, за която те мислех.
Светулките премигваха, от Ема остана само силуетът. И ужасът, стегнал гърдите ми, изведнъж избухна.
— Ема, не си отивай — прошепнах. — Сам съм, не знам защо върша всичко това. Защо не ми помогнеш?
— Не се поддавай на отчаянието. — Гласът й се отдалечаваше, неразличимите гласове вече ревяха като бурно море. — Не може да ти помогне нещо, в което не вярваш, нали? Търси онова, в което вярваш…
Вече не я чувах. Видях мъничката й фигурка да изчезва в далечината и се опитах да я последвам, но бях скован. Светлините се завъртяха бясно, а аз останах сам, мятащ се сред пространството… Някаква частица от моето съзнание се сети за алармения бутон на китката ми, натиснах го с все сила. Усетих, че се спускам. Изпразваха ваната. Далече сред чернилката имаше дребен черен силует…
Светлина. Служителят вече ми помагаше да изляза. Не можех да го погледна. Обърнах се към часовника на стената. Два и половина часа във ваната. Въздействието на наркотиците не беше преминало и аз се клатушках в мътната червенина на съблекалнята, стените се свиваха и отпускаха. Служителят ме наблюдаваше без особено любопитство. Облякох се и излязох под ярките лампи на Транзитната станция. Мислено се проклинах. Що за развлечение е това?
3
При следващата сбирка на семинара всички бяха готови и напушени. Започна Илейн.
— Карълайн Холмс е била само веднъж на Земята, през 2344-а. Включила се в екскурзия по археологическите забележителности, посетили Мексико, Перу, Великденския остров, Ангкор Ват, Иран, Египет, Италия… също Стоунхендж и други каменни кръгове в Британия. Май си пада по древните руини.
— Звучи малко пресилено — отсече Андрю.
Илейн го изгледа с досада.
— Знам. Но интересите от младостта се запазват задълго. Както и да е. Поне за мен този факт беше любопитен.
— А за какво е използвала парите си, освен да прави кораби и да добива метали? — намесих се аз.
— Създала е фондацията „Холмс“ — напомни Ейприл. — Подкрепят финансово научните изследвания в най-различни области. Субсидията за доктор Мунд Столуърт е отпусната през 2605-а. Дотогава е имал сериозни проблеми с финансирането.
— Има ли каквито и да е сведения, че лично Холмс се е опитала да повлияе за това решение на фондацията? — попита Илейн.
— Не се натъкнах на такова нещо — малко виновно измънка Ейприл, — макар да е известно, че тя следи с интерес дейността на фондацията.
— Значи и тук нищо сигурно… — проточи Илейн.
— Нещо друго? — подканих ги.
— Има — позасмя се Шон. — Една от фирмите на Холмс построи градчето на Сатурн-25, трябвало да се превърне в творческа общност. Разбира се, твърде малко художници, музиканти и писатели отишли да живеят там, а самата Холмс била подложена на унищожителни подигравки в изданията за интелектуалци за опита й да откъсне творците от обществото. Позволявали си изрази от рода на „тъпа“ и „вулгарна“. Хрумна ми, че може да се е обидила и да си го е върнала по доста особен начин.
— Аха! — възкликнах. — Ето че навлязохме в прелюбопитна територия — психиката на фалшификатора. Търсим подбудите за такава постъпка.
Андрю добави:
— Почти същото е станало и с музея „Холмс“ за външните планети, който е на Елиът Титания. Знаете колко я оплюваха за това начинание.
— Слабичко е като мотив — отбеляза Ейприл.
— Вярно — съгласих се аз. — Но случките са интересни. Пък и въпросът за подбудите е мъчен за проумяване. Един фалшификатор от деветнадесети век — Олаф Оман — е казал следното: „Бих искал да направя такова нещо, че да смутя умовете на учените.“ Тези житейски дреболии може би показват, че и Холмс е изпитвала подобни чувства.