По някое време Чарлз отнесе съдовете и приборите. Холмс зае предишната си поза на дивана и се вторачи в планетата с напрежение, изключващо всякакъв разговор. Но аз си имах достатъчно занимания — наблюдавах ту нея, ту Сатурн. Все пак в проточилото се мълчание се чувствах все по-обезсърчен.
Холмс остана така, докато кълбото с пръстените се измести почти извън прозореца и светлината в залата притъмня до мътнокафяво. После се изправи и каза:
— Лека нощ.
Небрежно дружелюбен тон, сякаш вече от години прекарваме така вечерите си. Излезе. Смутих се. Не трябваше ли да кажа нещо? Все така зяпах стълбата дълго след като домакинята изчезна от погледа ми. После се върнах в стаята си.
Когато се събудих сутринта, бях сигурен, че съм спал доста по-дълго от обикновено. Пуснах в банята толкова студена вода, колкото можах да понеса, смътно обезпокоен от сънища, които не успях да си спомня.
Явно пак трябваше да се оправям сам. Излежавах се дълго и се питах трябва ли да се поддавам на досадата и раздразнението. После набрах на пулта всеки възможен номер в спътника. Никой не ми отговори. Дори не успях да науча колко е часът.
Спомних си предишната вечер, излязох и тръгнах по коридорите. Чудех се дали изобщо щях да се запозная с Холмс, ако не бях напускал стаята си.
Днес тя не беше нито в залата с прозрачния под, нито зад стъклената стена. Направих пълна обиколка из спътника, проверявах празните стаи една след друга, понякога се залутвах в малките лабиринти, към които водеха отклоненията от главния коридор в пръстена. На всяко ниво имаше немалко заключени врати. Пълната тишина, нарушавана само от едва чутото жужене на някакви механизми, започваше да ми лази по нервите.
Влязох в асансьора на оста и отидох до обсерваторията. За мое учудване вратата се отвори. Чух глас. Придърпах се вътре и се озовах в безтегловността на висок цилиндър с купол накрая. Дълъг сребристобял телескоп заемаше средата на помещението, към него бе прикрепена площадка с кожено кресло на нея.
Холмс стоеше наведена зад креслото, надничайки в окуляра. Всеки няколко секунди изричаше поредица цифри със звънящ от напрежение глас. Чарлз, седнал пред пулт до една от стените (все още в същата червено-златна униформа), потракваше на клавиатурата и понякога също казваше на Холмс някакви числа. Придърпах се по спирално извития парапет към площадката.
Холмс стреснато вдигна глава и ме видя. Кимна ми и пак прилепи лице към маската на окуляра. След малко се вторачи в мен. Останах вкопчен в парапета на около два метра под нея.
— Значи си мислите, че аз съм направила Айсхендж, нали, господин Доя?
Отново се зае с телескопа. Зяпнах я, не знаех какво да кажа. Тя произнесе още цифри с все същия съсредоточен интерес, след това нареди на Чарлз:
— Насочи го към вътрешната граница на четиридесет и шести пръстен. — Обърна се към мен. — Четох статиите ви. Отдавна следя споровете за Айсхендж.
— Нима… — измънках немощно.
— Да. От самото начало. Досещам се, че сочите мен с пръст в последното си писмо до „Откъси“. Искам да знам защо.
Отбягвах погледа й. Въртях глава ту към Чарлз, ту към края на телескопа. В кръвта ми нахлу адреналин, но сякаш да ме подготви за бягство, а не за ожесточен спор.
Най-сетне очите ни се срещнаха и реших да не казвам нищо. Безмълвно се борехме за надмощие. Щеше ми се да избухна в смях, но съзнавах колко сериозно е всичко.
— Кой сте вие? — сопна се тя.
Вдигнах рамене.
— Мияч на чинии.
— И значи аз съм заподозряната във вашето малко лично разследване? Поне това няма ли да признаете?
— Да, госпожо Холмс, вие сте заподозряната.
Усмихна се. И пак се наведе да гледа в проклетия телескоп. Скръстих ръце на гърдите си, за да не издам объркването си.
— Отдавна ли живеете в Транзитната станция? — попита тя.
— Не чак толкова.
— И откъде сте?
Опитах да се стегна и да опиша кратко и смислено миналото си (което и без това не беше лесно), обаче пролича, че не мога да си събера мислите в главата. Холмс ме прекъсна:
— Бихте ли желал да си починете и да продължим този разговор по-късно?
Помислих и се съгласих. Побързах да се махна от обсерваторията. По пътя до стаята си не можех да мисля за друго, освен за невъзмутимата й усмивка, когато чу потвърждението, че я подозирам. Странно! Какво ли искаше от мен? Набрах леглото на пулта, проснах се и започнах да разнищвам отново и отново вероятните й подбуди, доста стъписан от държанието й. След много време един от роботите ми донесе храна и аз разсеяно преглътнах няколко хапки. Колкото и да бях сигурен, че няма да заспя от тревоги, накрая се унесох.