Екранът в салона на кораба бе настроен да показва спътника. Реех се безпомощно пред електронния двойник на грамадното колело и не можех да откъсна поглед от него. Треперех неспирно. Отдалечавахме се и в полезрението ни попадна прозрачния купол в онази зала. Вътре миниатюрната фигурка на Холмс крачеше, наглед надолу с главата… и също ни гледаше. Питах се дали бе постигнала целите си?
Спомних си откъс от дневника на Ема Вайл. И тя бе стояла пред илюминатор и бе наблюдавала отлитането на кораб, както Холмс сега ме изпращаше с поглед. Чувствах се като призрака на Давидов — призрак на призрака! Оставях зад себе си всичко познато и се втурвах към неизследваното. Спътникът се отдалечаваше с все по-голяма скорост и скоро се превърна в бяла точка над грамадното кълбо, опасано с пръстени.
4
В „Йо“ имаше и предавател, който можеше да излъчва холопослания. След около месец колебания по време на дългия ни преход в пространството към Транзитната станция отидох в комуникационната зала. Бях неспокоен и се наложи да се стегна с усилие на волята, преди да седна срещу редицата празни столове, обозначаващи къде ще бъде получателят.
— Начало — казах и червената лампичка в средния стол светна. — Професор Недерланд, аз съм Едмонд Доя. Досега сме общували само чрез периодичните издания, но сега искам да говоря с вас по достъпния ми най-непосредствен начин. — Облегнах лакти на масата и разсеяно започнах да подритвам един от краката й. — Изследователският институт на Транзитната станция подготвя експедиция до Плутон, за да бъдат извършени нови проучвания на Айсхендж в опит да изясним загадката на неговия произход. — Прокашлях се смутено. Последната реплика едва ли щеше да му хареса. — Знам, вие сте убеден, че няма никаква загадка. Но…
Млъкнах и се опитах да подредя по-добре онова, което исках да му кажа. Сякаш всички изречения, трупани през последния месец, се тълпяха на езика ми и напираха да излязат едновременно. Станах и закрачих наляво-надясно пред червената светлинка, която заместваше прадядо ми.
— Но бихте могъл да признаете, ако сте чел моите статии, че съществува поне теоретичната възможност паметникът да е фалшификат. Има такава вероятност, колкото и малка да ви се струва. С досегашните си знания не можем да определим кой е изградил Айсхендж. Убеден съм в това. — Представих си сумтенето му. „Е, и?“ — Затова всички сериозни теоретици и изследователи на Айсхендж ще бъдат поканени да участват в експедицията. Като първия и водещ теоретик на паметника вашето присъединяване към нас ще бъде високо оценено от всички.
Не звучеше както исках — твърде сковано, твърде изкуствено. Та нали беше покана, нали исках да му покажа какво чувствам?! Само че беше прекалено сложно. Как да говоря с празен стол? Въпреки всичко се налагаше да оправя малко приказките си, иначе трябваше да започна записа отначало.
— Съзнавам колко хора приемат усилията ми като нападки срещу вас. Уверявам ви, професор Недерланд, това е лъжа! Възхищавам се на работата ви, било е чудесно проведено изследване и ако някой друг съзнателно ви е заблуждавал… нямало е как да узнаете това. И аз не съм съгласен с мнението, че ако паметникът се окаже фалшификат, ще бъде унищожена естетическата му ценност. Независимо дали го е построил Давидов или друг, мегалитът ще си остане на Плутон. Направен е от хора. Историята на Ема също остава, който и да я е написал… — Нищо не се получаваше. Не можех да се изразя. Закрачих още по-нервно. — Може би греша и Айсхендж е дело на Давидов. Ако е така, ще успеем да докажем окончателно теорията ви с тази експедиция. Надявам се, че ще се съгласите да участвате. Аз… желая ви всичко добро. Край на записа.
Червената лампичка угасна.
Почти по същото време на следващия ден се получи отговорът. Този път се настаних на стола с лампичката. Започна записът и напрегнах очите си, за да свикнат с новото осветление.
Той седеше зад голямо бюро в един от луксозните кабинети на Планетарния инспекторат на Марс. Изглеждаше същият като на пресконференциите. Черната коса пригладена назад, но тук-там стърчаха непокорни кичури. Сбръчкано лице, хлътнали бузи. Скъп костюм (последен вик на марсианската мода), грижливо изгладен и точно по мярка. Официалният, царствен образ на професор Недерланд.
— Господин Доя… — гледаше малко вдясно от мен и аз се преместих. — Досега не сме се срещали дори с помощта на холографските илюзии, но ми е известно кръвното ни родство. Знам, че съм ви прадядо. Как сте? Надявам се, че все някой ден ще се срещнем лично, защото виждам, че имаме и общи интереси освен родствената връзка. — Усмихна се мимолетно и нагласи листа на бюрото пред себе си. — И аз искам да ви уверя в убедеността си, че вашите аргументи са изцяло в областта на археологията и не са насочени лично срещу мен. — Неволно плъзна листа по плота на бюрото, започна да почуква с показалец по него. Ъгълчетата на устните му се стегнаха, като че се готвеше да изпълни неприятна задача. — Не мога да се съглася с много от твърденията ви, изразени във вашата покана. Нищо в трудовете ви не е достатъчно да ме убеди, че обяснението ми за ролята на Давидов не отговаря на истината. И затова не очаквам нищо от проучвания на място, извършени от специалисти в най-различни области, всеки от които ще се опитва да докаже личната си теза. Тази експедиция неизбежно ще се превърне в цирк. Поради това съм принуден да отклоня поканата ви, но ви благодаря. — Помълча, наглед за да обмисли докъде е стигнал. Наведе глава към хартията, после сякаш ме погледна право в очите. — Щом казвате, че историята на Ема ще остане независимо кой я е написал, явно според вас няма значение дали тя е истина или не. Но аз ви казвам, че има значение. Мисля, че дълбоко в душата си и вие сте съгласен с мнението ми и не е необходимо да заглаждате нещата. Ако вашата теория бъде приета като валидна, знаете не по-зле от мен какво ще означава това. — Пак наведе глава и потропа намусено по бюрото. — Затова не мога да ви пожелая успех. Край на записа.