Тъмнина. Седях си в залата и си мислех за какво ли не. За Недерланд, обикалял стръвно Марс през последния век, преправящ изцяло и отново историята на тази планета. После за безличния стар бюрократ, който лъжеше на пресконференциите, за да изгради на свой ред една измама. И отказа да участва в археологическа експедиция. Казах си: „Той се е променил, вече не е човекът, написал книгите, по които се захласвах като дете.“ И продължавах да си седя на тъмно.
Вече бяхме съвсем близо. Всички в „Снежинка“ се оживиха — като топящ се през пролетта сняг. Хората защъкаха по коридорите по мъха, поздравяваха се стеснително… Джонс и аз пак се изплъзнахме на експедиционната група и слязохме в салона на екипажа, където се пиеше на поразия и се смъркаха всякакви дроги. Щом ни видяха, космонавтите обявиха, че започва купон, и всички се забавлявахме с увлечение, надухме музиката до дупка и заподскачахме в отскоро възвърналата се гравитация на отрицателното ускорение. Екранът на салона показваше участъка в пространството, накъдето се бяхме насочили — черен квадрат, искрящ от звезди.
— Е, къде е? — обърна се Джонс към една жена.
Тя му посочи Плутон — в момента беше звезда от втора величина, а наблизо едва се мержелееше луната му Харон. Теофилус вдигна тост, после се развика:
— Точно така! Ето го Айсхендж, вижда се най-отгоре!
По-късно, когато се натанцувахме до пълно изтощение (и с немалко синини, защото гравитацията не беше особено силна), с Джонс се примъкнахме до една от ъгловите масички. Бях жестоко замаян и идеите се вихреха шеметно в главата ми.
— Джонс, за много неща пиша. Като дневник е. — Той кимна и спука още една капсула под носа си. — Понякога… понякога си мисля, че пиша продължение на дневника на Ема Вайл… за който съм сигурен, че авторът му е Карълайн Холмс.
— Хъм…
— Сигурен съм — повторих разгорещено, защото правилно изтълкувах сумтенето като недоверие. — Ако беше видял Холмс като мен по време на гостуването ми, щеше да разбереш какво ти говоря. Щом й казах, че съм намерил модела на Айсхендж…
— Ъхъ…
Този път означаваше разбиране. Бях описал най-подробно на Теофилус преживелиците си в изкуствения спътник и сега той закима, подсмърчайки старателно.
— И моята… моята история разказва за полет до Плутон — точно както е щяло да стане според Ема. При това Холмс плаща сметките! Да ти кажа, понякога ми се струва, че оная старица здраво държи юздите на всичко по външните планети… Чудя се доколко го е замислила предварително и още какви изненади ни е приготвила…
— Знае ли човек? — вдигна рамене Теофилус. — На живота ни влияят безброй фактори, които изобщо не зависят от нас. Защо да се тревожиш за още един, след като може и да си го изсмукал от пръстите си? Прав ли съм? Каквото и да стане на Плутон, очаквам го с нетърпение. Не ме свърта. Вече го доближаваме. — Посочи с театрален жест екрана. — Виждам ги тези ледени кули! Виждам ги!
И най-после се озовахме там. В орбита около деветата планета. Щом орбитата стана стабилна, доктор Лхоцзе даде заповедите си и ние се втурнахме към совалките за кацане, изскочихме от доковете на „Снежинка“ и се понесохме в дълги плавни дъги към надупчената от кратери полярна равнина, а накрая докоснахме планетата меко като дребни кристалчета от снежинката-майка. Чувствах се устойчив и плътен — по-тежък от незапомнени години насам. Прахта от кацането ни се слегна и отвъд окъпания в бялото на прожекторите район различих почти плосък хоризонт. Най-плоският, който бях виждал през живота си.