— Това е най-голямото нещо, на което съм стъпвал — казах на глас, макар че в суматохата по навличането на скафандрите никой не ме чу. — Сега съм на планета. На първата си планета и, за Бога, тя е Плутон! — Нещо в тази мисъл ме смути и разстрои и докато се отърся от нея, всички скафандри бяха разграбени. — Ей, ей! — закрещях. — Някой веднага да ми даде един — в края на краищата аз ви доведох тук!
Или не ми обърнаха внимание, или се правеха на глухи, или се надяваха някой друг да ми угоди на каприза. Натъпкаха се във въздушния шлюз и след малко се изсипаха на тумба на повърхността. Останах да фуча и да бълвам огън и жупел в командната кабина заедно с малцината несретници като мен. Но Артър Гросджийн се върна след малко (вече бе виждал мегалита, а и май искаше да се погрижи за разлютеното ми самолюбие) и ми отстъпи скафандъра си.
— Благодаря ти, благодаря, Артър! — забърборих аз. — Ще запомня добрината.
Между нас прескачаха искри на статични заряди, докато той ми помагаше да навлека тежката обвивка… и после бях в шлюза, след малко се препъвах по повърхността. Затичах се и незабавно пльоснах върху чакъла. Разсмях се, защото едва сега усетих, че камъните под мен са истински, че съм тук.
Останалият по-нагоре прах разпръскваше малко от светлината на прожекторите и фенерчетата, слабото сияние ми показа къде е мегалитът, а можех да вървя и по широката пътека от следи. Не се съмнявах, че част от тях са оставили хората от „Персефона“, с остро очертан релеф и след шестдесет години. Затичах се в тръс, загледан в равния хоризонт на север, но проклет да съм, пак се спънах и паднах.
Седнал в прашния чакъл на Плутон, видях самите върхове на ледените колони, издигащи се над ниско хълмче. Слънцето се намираше вдясно от мен — ослепителна утринна звезда малко над хоризонта. Източните страни на колоните бяха петънца от сияйно бяло. Западните чернееха смътно като сенки.
Разтреперих се, сякаш можех да усетя през скафандъра космическия студ на Плутон, някакви си седемдесет градуса над абсолютната нула. Станах и тръгнах с бавни дълги крачки като на парад. Айсхендж, Айсхендж, Айсхендж, Айсхендж. С всяка крачка се издигаше към мен над хоризонта, стъпих на хълмчето и целият се откри пред мен — безмълвният неподвижен пръстен върху равнината.
Дребните човешки фигурки се бяха пръснали из гигантския кръг или подскачаха от стълб към стълб. Учудих се, че така ме сгря присъствието им тук. Включих радиото си и ги чух как говорят всички едновременно и май никой никого не разбираше. Разсмях се. Толкова бяха мънички! Един от тях стоеше до отломките на падналата колона и дори той беше истинско джудже. Продължих надолу и си напявах нещо тържествено.
Минах между два ледени стълба. Взрях се внимателно и установих, че разстоянията са много по-неравномерни, отколкото изглеждаше на холограмите. Самият акт на създаването и възприемането на образа сякаш им бе придал подреденост. Но тук ми се сториха странно разпръснати, все едно наредени от представители на извънземна раса. Пръстенът беше някакво чудовищно творение. Разстоянието до центъра му не беше никак малко. В средата на утъпканата площадка видях паметната плоча, оставена от марсианската експедиция на Недерланд. Нямах желание да я разглеждам. Заозъртах се. Пръстенът беше грубо подобие на кръг. Трудно ми беше да си представя, че северната страна е сплескана, защото различните размери на всяка колона и неравните разстояния създаваха хаотична мозайка от черно и бяло, разкривяваща перспективата. Повечето западни колони блестяха под Слънцето, макар че дългите сенки на източните покриваха някои от тях. На север шестте големи стълба се изправяха като извита линия от кули, но и назъбената дъга от по-дребните край падналата не изглеждаше незначителна.
Хората минаваха край мен на групи, стисках им ръцете, преди да се отправят обратно към совалката. Дърдорехме щастливо, без да казваме нищо съществено, но си предавахме един на друг най-важното. Дойде и последният. По ръста и походката вече бях познал Джонс.
— Ей, Теофилус, ето ни тук.
Той стисна ръката ми. През прозрачната лицева маска на скафандъра виждах светналите му очи и широката усмивка. Прегърна ме и без да каже нищо, обърна се и се отдалечи.