Останах сам насред Айсхендж.
Седнах и се оставих на чувството. Откакто се помня, исках да съм тук. Стиснатото между ръкавиците ми камъче не се поддаде на натиска. Никакви холограми. Не беше за вярване.
Пръстенът горе-долу съвпадаше с много древен, заравнен кратер, така че някои от колоните се издигаха върху остатъците от ръба му. Ефектът беше прекрасен — сякаш всеки леден стълб бе забит с извънредна грижа и внимание точно където му беше мястото. Впечатлението се допълваше с очевидната неравномерност на кръга. Групи от по четири, пет, шест колони с широки плоски страни, обърнати към всички възможни посоки… Помислих, че съчетанието е красиво.
Станах и отидох при колоната с надписа. Думите и резките бяха вдълбани отчетливо в леда и в падащата под ъгъл светлина се разчитаха лесно. Представих си откривателя на мегалита Сет Серезън, застанал пред този привидно толкова чужд надпис. Но девизът беше чудесен. Спомних си недоумението на татко, че не са си написали имената. Вярно. Ако експедицията на Давидов е издигнала паметника, защо не са заявили това направо в надписа? Би имало смисъл само ако посочат кои са. А посланието, каквото беше… не е ли явен опит да съхранят загадката, да замъглят целта?
Продължих по кръга. Леко докоснах с ръкавица острия ръб на един от триъгълните стълбове, после навлязох сред натрошените буци, останали от падналата колона. Всяка пукнатина и тресчица изглеждаха абсолютно пресни, тук-там остри като нацепен обсидиан. При седемдесет градуса по Келвин ледът е смайващо твърд и чуплив. Каквото и да бе ударило колоната — метеорит или машина (несъмнено щяхме да научим през следващите седмици), я бе пръснало на десетки напукани парчета, паднали навътре в пръстена. Взрях се в един по-прозрачен отломък (напомняше ми за мътното стъкло в онзи коридор на спътника) и си казах, че тези цепнатини привидно са съвсем скорошни. Вярно, че ледът сублимира съвсем бавно при такава температура, но все пак се губи известно количество. Само че не виждах нищо, освен сякаш заточени ръбове. Чудех се до какви ли изводи щяха да стигнат учените.
Вървях на зигзаг между стълбовете, както бих направил, ако наистина бях попаднал тук на единадесетия си рожден ден. Отвсякъде виждах един съвсем различен Айсхендж, а светлината и сенките се преместваха непрекъснато. Всяка крачка ми разкриваше нов мегалит и аз ликуващо обикалях отново и отново. Накрая се изтощих и се наложи да седна върху парче от падналата колона, което ми стигаше до кръста. Бях тук.
За една-две седмици отделните групи влязоха в установен ритъм на изследвания. Занимаващите се с леда прекарваха повечето си време в лабораториите на совалките. Доктор Худ и сътрудниците му се стараеха да установят с какъв инструмент са били нарязани колоните. Бачан Нимит и хората му от Ганимед прилагаха нов подход, който според мен обещаваше важни резултати — съсредоточиха се върху парчетата на падналата колона с надежда да проверят дали обърнатите сега към повърхността останки от външните стени са били ударени от същото количество микрометеорити като останалите ледени стълбове.
Но наглед най-енергична беше групата за разкопки на Бринстън. Той се оказа извънредно компетентен и способен организатор, както впрочем всички очакваха. Още на следващия ден след кацането вече бяха разположили опорната си координатна мрежа и бързо правеха основните линейни изкопи. Бринстън прекарваше дълги часове при мегалита, преминаваше от изкоп към изкоп, проверяваше какво е открито досега, съветваше и наставляваше. В разговорите не криеше увереността си.
— Скритата под повърхността структура на мегалита ще ни обясни всичко. — И в същото време ни предупреждаваше да не прибързваме: — Разкопките са бавна работа дори в проста ситуация като нашата. Важното е да не съсипем точно следите, които търсим, а тук имаме лесно заличими белези от предишни изкопни работи и запълване, при това в реголит…
Беше готов да обяснява безкрайно различните подробности на задачата си и всеки път оставах почти убеден, че той ще открие решението на загадката.
Групите си определиха общ работен период, който нарекоха „ден“, и тогава паметникът гъмжеше от заети хора. През останалото време опустяваше.
Аз нямах конкретно занимание и с чувство на неудобство съзнавах положението си. Дадох началния тласък, а сега с изследването се заеха талантливи професионалисти. Оставаше ми само да бъда свидетел на откритията им. Затова бързо свикнах да ходя в Айсхендж през неработните часове. Малцината, които оставаха, или другите, които се връщаха, скоро застиваха в мълчаливо съзерцание. Не си пречехме и досаждахме.