Тогава бродех сред масивните ледени блокове в безкрайната тишина, а разпръснатото наоколо оборудване, изкопите и новите могили реголит придаваха на всичко вид на недовършена работа, зарязана от неизвестни гиганти незнайно защо… скелет на много по-величав замисъл. Седях с часове в центъра на кръга и го видях през всички часове на деня на Плутон. В северното полукълбо беше пролет (най-дългата и най-ледена пролет в тази планетна система) и през цялото време Слънцето оставаше ниско над хоризонта. Плутон се завърташе почти за цяла седмица около оста си, толкова продължаваше и обиколката на светилото по хоризонта. Но дори така различавах мудната игра на светлините и сенките. Ако се взирах достатъчно дълго, започвах да си създавам свой различен Айсхендж във всеки миг, както през първата ми обиколка. Само че този път аз бях неподвижен, а планетата се въртеше.
Близо до центъра на кръга беше паметната плоча, оставена от експедицията на Недерланд. Докарали в кратера парче едрозърнеста скала, отрязали равно върха му и го покрили с платинов плакет.
Поставено тук в чест на членовете на
МАРСИАНСКИЯ КОСМИЧЕСКИ СЪЮЗ,
които са построили този паметник
малко след 2248 година,
за да увековечат марсианската революция
и да отбележат напускането си
на Слънчевата система.
Не може да бъде измерено доброто,
което те извършиха
Зяпах тази нелепост и мислено се опитвах да подредя събитията и съмненията си. Явно три от миньорските кораби бяха изчезнали в годините непосредствено преди марсианската революция. Фактът бе документиран къде ли не. Да, значи три кораба са изчезнали. И тъй като някои от документите са били публикувани в самото начало на следващия век, Холмс е могла да научи за тях и да пробута своето творение като построено от екипажите им… И така да съчини привлекателна история за успешна съпротива срещу олигархията на Марс и нейната полицейска държава, да извлече някаква победа от съкрушителния разгром на бунта. Така във фалшификацията се влагаше мотив, далеч надхвърлящ обикновената страст към загадките… а и хората бяха склонни да вярват на подобни измислици.
После се появило досието за Давидов в архивите на Александрия и затрупаната кола, като по чудо изровена до Нов Хюстън. Ясно и просто — папката просто не е била в шкафа броени години преди Недерланд да започне проучванията си. Можеше да твърди до края на света, че архивите са в процес на непрекъснато преподреждане, но истината е, че такива промени също се документират и поне официално никой не бе бърникал в този шкаф. Още по-кратко — папката е подхвърлена. Тя е част от измамата.
А това подсказваше недвусмислено, че и полевата кола до Нов Хюстън е елемент от фалшификацията, направо пробутана на археолозите. Първоначалният оглед на Копиевидния каньон не бе показал присъствието на никакви големи метални обекти. А след като бурята затворила хората в основния лагер за две седмици, били намерени следи, водещи на север, които тъй и не могли да бъдат обяснени смислено. Значи е най-вероятно колата да е била поставена в каньона по време на бурята. Яростните пререкания за това още бушуваха по целия Марс. Дневникът на Ема Вайл (също част от фалшификацията!) бе отнесен към средата на двадесет и трети век — периода на революцията. Поне така се твърдеше. Други оспорваха това, някои подлагаха на съмнение автентичността на самата кола, особеностите на състаряването на материалите й, достоверността на другите документи, открити в нея, вероятността за свличането, открило я за погледите на археолозите… От всяка възможна гледна точка се отправяха предизвикателства към цялата теория за ролята на Давидов, а горкият Недерланд търчеше по Марс като легендарното холандско момченце, опитвало се да запуши протеклата дига с пръстче. Експедицията на Давидов беше измислица. Никога не е имало Марсиански космически съюз. Всичко беше гигантска измама.
Поддадох се на горчивината в душата си и ритнах сърдито камъка с плакета. Беше закрепен здраво. Събрах няколко шепи от реголита наоколо и затрупах плакета.
— Тъпа романтика — мърморех си. — Злоупотребяват с онова, в което ни се иска да вярваме…
Защо го бе направила?
Най-честият ми спътник по време на тези самотни часове бе Джонс. Естествено, той също предпочиташе безлюдните периоди в Айсхендж, защото само тогава паметникът си възвръщаше своята самотна величавост. Но понякога си мислех, че се притеснява да си върши работата пред останалите.
Защото той се трудеше — старателно и методично. Не се разделяше с лазерния си далекомер. Измерваше всичко възможно в мегалита. Когато и да превключех радиото си на общата честота, чувах го или да си мърмори числа, или да си напява мелодийки. Обикновено беше нещо от Брамс.