Случваше се и да ме помоли за помощ. Заставаше до някоя от колоните и насочваше далекомера към мен, а аз държах малко огледало пред друга колона. Премествах се при съседната и повтаряхме операцията. Подсмивах се, като го гледах в центъра на кръга.
— Шестдесет и шест пъти по шестдесет и шест… доста измервания — подхвърлих веднъж. — Какво си мислиш, че правиш?
— Трупам числа — ненужно обясни той. — Който и да е построил това нещо, много е внимавал с числата. Иска ми се да открия колоната, като огледам подробно всички измерения на мегалита.
— Коя колона?
— Вече се досещам, че всички тези числа насочват към една определена колона.
— Аха…
— Значи е задължително да открия мерната единица, с която са си служили по време на строежа. Забележи, че не е нито метричната, нито старата англо-американска. Преди много време Алигзандър Тон установил, че във всички мегалитни градежи на праисторическа Британия е използвана една и съща единица, която нарекъл мегалитен ярд, равен на седемдесет и четири сантиметра. — Той престана да мери и видях, че мъничката червена точица се отклони към ледените стълбове вляво от мен. — Изглежда никой освен мен не е забелязал, че мегалитният ярд от Северна Европа почти точно съвпада с древната тибетска мерна единица…
— Или с египетската, използвана при издигането на пирамидите. Но не е ли така, защото това е средната дължина на ръката от раменната става до върха на средния пръст? Всички древни цивилизации са си служили с тази проста и удобна мярка.
— Може би, може би… Но след като сплеснатият от едната страна кръг е типичен и за каменните градежи в Британия, реших да проверя.
— Е, докъде стигна?
— Още не знам.
Напуши ме смях.
— Компютърът на „Снежинка“ можеше да свърши тази работа за няколко секунди.
— Нима?
— Теофилус, много се радвам, че си с нас. Наистина.
Той също започна да се подхилва.
— Харесва ти, че в експедицията има някой по-смахнат дори от тебе. Но само почакай още малко. Метриката на Айсхендж винаги е била богат материал, дори преди сегашните ми изчисления. Знаеш ли, че ако започнеш от падналата колона и броиш срещу посоката на часовниковата стрелка стълбовете, чиито номера са прости числа, ширината на всеки стълб нараства 1,234 пъти? Или че сборът от височината на всеки четири поредни колони е 95,4 или 101 метра? Или че…
— И кой казва, че е така?
— Аз. Май си пропуснал да прегледаш книгата ми „Математика и метафизика в Айсхендж“.
— Явно.
— А е от най-добрите ми съчинения. Виждаш ли още колко неща не знаеш?
Няколко седмици се изнизаха бързо. Лицето на Бринстън ставаше малко по-угрижено, макар че групата му откриваше доста интересни особености на мегалита. За всяка колона е бил направен широк цилиндричен изкоп до основната скала. Колоната е била поставяна в центъра на дупката, която после е била запълвана. Само че за шестте големи колони нямаше отделни изкопи, може би защото бяха събрани близо една до друга. Групата на Бринстън бе определила границите на големия общ изкоп, който всъщност обхващаше цели девет ледени стълба.
— Не знам какво трябва да означава това — раздразнено си призна Бринстън.
В деня, когато той ни съобщи досегашните резултати, аз и Джонс отидохме в мегалита. Теофилус беше особено развълнуван, но не искаше да ми каже от какво.
Пак се оказахме единствените хора там в момента. Застанахме на полюса, за да погледаме паметника оттам. Доктор Гросджийн бе забил малък метален прът на географския полюс, за да си помогне при първия оглед на Айсхендж. Седнахме от двете му страни. Слънцето беше от отсрещната страна на мегалита и колоните изглеждаха по-неясни отвсякога — мъждиво осветени контури сред всевластния мрак.
— Сега се въртим като на пумпал — подсмихна се Джонс. — Усещаш ли?
За миг се развеселих, но внезапно си представих Плутон като малка въртяща се топка със забити няколко ледени клечици, а две мравки седяха най-отгоре.
Леко отклоних глава и Слънцето се скри зад един от ледените стълбове. Изпитах прастария страх от затъмнението — смъртта на светилото…
След дълго мълчание Джонс извади далекомера си и го включи. Насочи го към Айсхендж. На колона номер три — най-високата — се появи червената точица, по-ярка дори от Слънцето. Джонс я завъртя в кръг.
— Тази е — промърмори той. — Има нещо особено в нея.
— Освен че е най-високата ли?
— Да. — Той скочи рязко. — Да вървим!