Забързах след него. Когато го настигнах, той заяви:
— Нали ти казах, че ще постигна резултат с тези измервания! Само че не се оказа онова, което очаквах.
Застанахме пред дъгата на шестте големи колони. Номер три сякаш се извисяваше като марсиански небостъргач. От тази страна я осветяваха само звездите. Кръгът на сянката й придаваше призрачна неяснота. Взирахме се в гладката повърхност.
— Ако вземеш за отправна точка средата й — започна Джонс, — на равнището на повърхността и мериш оттам, разстоянието до всяка друга колона е мегалитният ярд, умножен по цяло число.
— Майтапиш се…
— Не. Сериозно ти говоря. И правилото не важи за никоя друга колона.
Обърнах се, но дори от два метра не виждах лицето му през маската на неговия скафандър.
— Значи все пак си използвал компютрите.
— Позна.
— Джонс, ти ме изуми за пореден път.
— Има и още нещо — номер три е точно в средата на големия изкоп, за който говореше Бринстън. Интересно… Задълго бях останал с впечатлението, че трябва да насочим вниманието си към триъгълните стълбове. Но вече съм сигурен, че тази колона е особената. Тя е средоточието на мегалита.
— Но защо?
— Не знам.
— Как тъй не знаеш!
— Ами това е положението! Може да е според каноните на извънземна геометрия или да е ключ към някакъв код… каквото и да е. Досегашните ми изследвания дадоха само тези блестящи резултати…
— Хо-хо!
Бавно обиколихме колоната, надявахме се да открием нещо забележително, нова особеност. Нищо. Обикновени правоъгълни стени…
Смътна мисъл се плъзна по границите на съзнанието ми. Заковах се на място. Звезди… Опитах всички трикове за припомняне, които знаех. Вдигнах глава, отстъпих назад и се вторачих във върха на колоната. И пред очите ми се появи ярка звезда. Дали беше Кахаб, най-ярката в Малката мечка? Потърсих с поглед останалите от съзвездието. Да, тя беше — Полярната звезда на Плутон.
И си спомних.
— Вътре е… — прошепнах и чух учуденото възклицание на Теофилус. — Ами да! Има нещо вътре.
Джонс се извъртя към мен.
— Наистина ли вярваш в това?
— Убеден съм.
— Защо?
— Холмс ми каза. По-точно, издаде се. — Напомних му за модела с прокараните от лазерните лъчи линии. — Синият лъч сочеше право нагоре точно от тази колона.
— Предполагам, че си налучкал. Но как да проверим?
— Слушай.
Притиснах шлема на скафандъра си към гладкия лед и почуках силно с ръка. Явни вибрации… Втурнах се към съседния стълб и направих същото. Не можах да определя дали вибрациите се различаваха по нещо.
— Хъм…
— Надявам се, че нямаш намерение да пробиваш дупки.
— О, не!
Увереността в догадката, подсказана от паметта, не избледняваше. Превключих на честотата за разговори със совалките.
— Моля ви, бихте ли ме свързали с доктор Лхоцзе? — Дежурният го повика веднага. — Доктор Лхоцзе, обажда се Доя. Искам да ви попитам за лесен начин да проверим дали в някоя от колоните има кухини.
— Или обеми, заети не от лед, а от друго вещество? — добави Джонс, включил се на същата честота.
Лхоцзе се позабави с отговора — май му се спеше. Накрая предположи, че сонарните тестове или рентгеновите изследвания биха показали такива особености.
— Чудесно! — възкликнах аз. — Бихте ли докарал тук оборудването и специалистите?… Да, незабавно. Джонс и аз открихме коя е ключовата колона и подозираме, че в нея има кухина.
Джонс се хилеше невъздържано. Представях си какво мисли Лхоцзе в момента — двамата побъркани най-после превъртяха окончателно…
— Това нали не е шега? — попита той.
Теофилус започна да се дави от смях.
— Съвсем сериозно е — натъртих аз.
Ръководителят на експедицията се съгласи и прекъсна връзката, а Джонс каза:
— Дано си прав, че иначе може да се прибираме пеша вместо с кораба.
— Ще открием нещо — уверих го, въодушевен от предчувствието.
— Надявам се. Разходката до вътрешните планети е малко уморителна.
През средата на колоната минаваше кухина — от горе до долу.
— Брей, да му се не види… — шепнеше потресеният Лхоцзе.
Теофилус и техниците на сонарната проба крещяха оглушително. Лъчите на прожекторите се отразяваха от леда като от огледало. Околността сякаш стана още по-непрогледно черна.
— Горе трябва да има вход!
В другия край на мегалита бяха оставили удължаваща се стълба. Лхоцзе веднага заповяда на хората си да я закрепят на колоната, после се обади в совалките.
— Най-добре веднага елате тук — каза на Бринстън, Худ и останалите. — Джонс и Доя намериха куха колона.
Двамата с Теофилус се спогледахме ухилени. Докато преместваха стълбата по дъното на древния кратер, Джонс разказа на Лхоцзе как стигнахме до откритието. Видях, че докторът поклати глава. Най-сетне закрепиха края на стълбата към върха на колоната. Невидимите във вакуума лъчи на огромните прожектори превръщаха колона номер три в пламтяща бяла кула, хвърляща слаби отблясъци навсякъде из мегалита. Лхоцзе се качи, аз го последвах, Джонс не изоставаше.