Ръководителят на експедицията коленичи върху равната площадка горе и се върза здраво за стълбата. Погледнах надолу, стори ми се, че болезнено ярките прожектори са много далече. Чух тихия глас на Лхоцзе в слушалките:
— Има процеп.
Погледна ме, когато главата ми се подаде над ръба. Лицето му беше зачервено, по бузите му се стичаха капки пот. А аз усещах студени вълни по тялото си, сякаш от поривите на вятър.
— Има леден блок, запушващ входа на шахтата. Изравнен е с повърхността и се чудя как ще го извадим.
Той заповяда да поставят още една стълба. Много хора говореха възбудено по общата честота, макар да не виждах повечето от тях. Вързах се за стълбата и стъпих на площадката. Джонс ме последва. Върхът на ледения стълб беше съвсем плосък, но се опасявах от подхлъзване.
Не след дълго вече имаше монтиран скрипец над колоната, в запушалката бяха забити нагорещени куки. Хората долу задърпаха въжетата и леденият блок — около три на три на два метра — се издигна с лекота. В долния край малко се стесняваше. Твърде студено беше, за да се слепят ледените повърхности. Стъпили на стълбите, Джонс, Лхоцзе и аз надникнахме в черната дупка. Шахтата имаше кръгло сечение. Насочихме мощен прожектор и различихме завой далече долу.
— Искам още въжета — разпореди се докторът. — Също спускаеми люлки и разпъващо се скеле. Опитаме ли се да забиваме клинове в този лед, ще пръснем колоната на парченца.
Скоро бяхме вързани за скрипеца. И тримата имахме фенерчета. Лхоцзе се пъхна в отвора и каза:
— Спускайте ме съвсем бавно.
Мушнах се след него. Над мен Джонс приличаше на огромен паяк.
На ярката светлина стените на шахтата изглеждаха особено лъскави. Оглеждахме ги внимателно, докато слизахме. Лхоцзе вдигна глава към мен.
— Най-добре изчакайте тук. Нека първо стигна дъното.
Спускането се проточи. Най-сетне ледът премина в тъмна, гладко изсечена скала. Бяхме под повърхността.
Стъпихме на дребен чакъл. Лхоцзе ни чакаше, застанал прегърбен в края на тунел, който продължаваше на север от ледения пръстен. Беше леко наклонен надолу. Пред нас имаше само мрак.
— Спуснете още някой дотук, за да препредава съобщенията ни, иначе радиовълните няма да минат през скалата — заповяда Лхоцзе.
Протегна напред ръката си с фенерчето и закрачи припряно по тунела.
Джонс и аз вървяхме само на метър-два зад него. Придвижвахме се дълго по цилиндричния тунел. Ако пренебрегнех факта, че бе изсечен в плътен базалт, приличаше на канал за отпадъчни води. Пак треперех. Теофилус се препъваше зад мен, все се навеждаше от страх да не си удари главата в тавана.
Лхоцзе спря колебливо. Надникнах през рамото му и видях синкаво сияние. Заобиколих доктора и затичах напред.
Изведнъж тунелът се отвори в синьо пространство. Яркосиня кухина с формата на яйце! Беше висока десетина метра и седем метра в диаметър. Фенерът на Лхоцзе се клатушкаше в ръката му и изпод стените на кухината просветваха червени искри. Повърхността ми заприлича на керамична глазура. Прокарах ръкавица по стената. Беше гладка като стъкло, но и неравна. Тъмночервените проблясъци бяха от изсечената скала. Лхоцзе се завъртя бавно, после погледна купола над нас. Дрезгавият му шепот едва се чуваше в слушалките:
— Но какво е това?…
Завъртях глава, седнах и се облегнах на синята стена. Внезапно останах без сили.
— Кой го е направил? — зашеметено промърмори докторът.
— Не е Давидов — отвърнах аз. — Невъзможно е.
— Май не е и Холмс — предположи Джонс.
Лхоцзе размаха фенера и червените искри затанцуваха.
— Нека оставим догадките за по-късно.
Мълчахме и се взирахме в сините стени. Кухината сякаш се уголемяваше пред очите ни с всяка изминала секунда… Изпитвах потискащ страх — боях се от Холмс, боях се, че отново съм се оказал във властта й. Що за човек беше, за да е направила това? Но дали е тя?
Въпросите, съмненията, всякакви мисли избледняваха и тримата просто стояхме неподвижно, хипнотизирани от светлината.
Не знам колко време мина, преди да се опомним от бели проблясъци в тунела и настойчиви гласове по радиото. Кислородът ни беше на привършване. Още неколцина от експедицията влязоха и ние им освободихме място, за да се чудят на спокойствие.
Видях през лицевата маска на Джонс, че е изумен. Не можеше да си затвори устата. Вървяхме бавно обратно по тунела, а той клатеше глава, чувах дълбокия му бас: