— Баща ми наруши закона — промърморих аз, но си мислех за всичко, което бях говорила през тези години.
— Ние също! Виждаш ли? А ако ти бях казал за нас още на Марс и ти ми отговореше, че нарушаваме закона? Не можех да поема този риск. Давидов беше против и аз не можех да рискувам на своя глава, въпреки че ми се искаше, повярвай ми…
— Върви по дяволите заедно с Олег Давидов!
— Откъде можехме да сме сигурни? — попита той, като продължаваше да ме гледа със сините си очи. — Извинявай, но ти ме попита защо. Мислехме, че си изцяло на страната на комитета. Аз единствен бях на друго мнение, но и то беше по-скоро надежда. Не можехме да поемем този риск! Прекалено голям беше залогът, ние бяхме замислили нещо велико…
— Впуснали сте се в някаква идиотска авантюра, която ще погуби шестдесет души без никакъв смисъл — изрекох дрезгаво и се изправих. — Тъп план, който ви захвърля в Космоса и не ви дава шанс да колонизирате никоя планета, дори и да откриете такава…
Втурнах се бясно по коридорите на спалното отделение, проклинайки Суон, Давидов и целия им Космически съюз. Той би трябвало да знае! Как стана така, че не знаеха? Нахълтах в стаята си, която за щастие беше празна. Известно време се лутах, удрях се в стените, плачех и разговарях сърдито сама със себе си. Как така не знаеше! И защо да не ми каже нищо, този идиот?
За миг мярнах отражението си в огледалото над мивката и спрях да се погледна, както се реех във въздуха. Бях дотолкова извадена от равновесие, че трябваше да зажумя с всичка сила, преди да успея да видя образа си в огледалото, а когато го направих, изпитах ужас. Стори ми се, че истинският триизмерен свят е преминал от другата страна на стъклото и аз се взирам в него като през прозорец. Жената, която плаваше във въздуха насред стаята, гледаше навън. Тя имаше вид на обезумяла…
И в това особено състояние, взирайки се в непознатата отвън, аз разбрах, че съм като всички останали. Че за мен съдеха по думите и делата ми, а моята вътрешна вселена беше недостъпна за погледите на другите.
Те не знаеха.
Не знаеха, защото никога не им бях казвала. Не им бях казала, че мразя Комитета за развитие на Марс — да, признавам, наистина го мразех! Мразех тези нищожни тирани повече от всичко на света. Мразех ги заради начина, по който постъпиха с моя глупав баща. Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета… И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Това, което им трябваше, беше властта. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание — тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. Действаха тайно, с подривни методи, не се доверяваха на никого и се съпротивяваха! А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си какво чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах. Въобразявах си, че съпротивата не може да изглежда другояче, освен като при моя баща — необмислени пиянски приказки, безцелни и опасни. Мисълта за съпротива ме плашеше и, което беше най-лошото, вярвах, че всички са като мен.
Гледах през стъклото непознатата в другата стая. Там беше Ема Вайл. Човек не можеше да прочете мислите й. Изглеждаше безцветна и мрачна, мършава, твърдолинейна и сериозна. За какво мислеше? Никой не би могъл да каже. Изглеждаше доста самодоволна. Хората, които изглеждат доволни от себе си, обикновено са такива. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. Човек можеше да я гледа в очите колкото си иска, с часове — и нищо, само две празни, безмълвни черни езерца…
2
Няколко дни седях в стаята и нищо не правех. Един ден, когато Надежда и Мария-Ана тръгваха за работа на звездолета, аз помолих:
— Нека дойда с вас.
Те се спогледаха.
— Щом искаш — каза Надежда.
Двата кораба стояха редом. Оставихме катера си на платформата на „Идалго“. Тръгнах след съквартирантките си към градината, без да обръщам внимание на погледите, които ми хвърляха от време на време из коридорите.
Те вече бяха добавили няколко нови резервоара към лехите със зеленчуци. Ярката бяла светлина на множеството лампи ме накара да замижа. Затътрих се след двете жени и слушах разговора им с другите инженери. После останахме сами в помещението с водораслите сред бутилките с хранителен разтвор, целите в зелени и кафяви петна. Ярката светлина на лампите ни принуди да си сложим тъмносини очила.