По-късно отидох в Айсхендж. Колоните блестяха в безвъздушната яснота на Плутон. Помислих, че нищо от нашите открития не бе променило паметника. Оставаше си все така странен и неразбираем. Гледка, от която изтръпвах.
Джонс беше там. Напоследък почти не мърдаше от паметника. Веднъж дори го заварих легнал между две парчета от падналата колона… и дълбоко заспал. От дни не говореше с никого, особено с мен. От неговото радио можеше да се чуе само Брамс.
През последните ни часове на Плутон бе седнал до малкия камък в центъра. Отидох да седна при него. Паметната плоча на Недерланд беше затрупана под купчинката чакъл. Не можех да се насиля да я погледна.
Не знам докога мълчахме. Все пак превключих на една от честотите за лични разговори и му показах с жест да направи същото.
— Чу ли за новата теория от Транзитната станция?
Той поклати глава. Обясних му накратко. Теофилус пак поклати глава.
— Не са прави. Доста добре опознах Артър Гросджийн. Никога не би участвал в подобна щуротия. Няма да им мине номерът.
— Знам ли… Все ще се намерят хора, които да повярват и на това.
— Така е. Аз пък чух нещо още по-добро.
— Нима?
— Да речем, че Марсианският космически съюз наистина е съществувал. Давидов с цялата му група, Вайл също. Откраднали миньорските кораби, направили си подобие на звездолет, пратили Ема и останалите обратно на Марс. Ема се изплъзнала от ноктите на полицията, крила се в хаоса години наред. И решила, че иска да се върне в света на хората. Скалъпила си нова самоличност, може би накарала и баща си да направи същото, за да бъде по-достоверна нейната история. Преселила се в системата на Юпитер и натрупала богатство от добив на изкопаеми по астероидите и от животоподдържащи системи за куполите. По някое време започнало да я гризе любопитството дали групата на Давидов е оставила паметник на Плутон, както се надявала. Само че хората от звездолета бързали да се махнат от Слънчевата система, защото се опасявали от марсианската полиция. Нямали време за такива занимания. И Ема не намерила нищо тук. Решила да го построи вместо тях. Но как да покаже на света за кого е този паметник, без да се издаде? Подхвърлила стария си дневник до Нов Хюстън. Пъхнала досието за Давидов в архивите. Пробутала на света истината под формата на лъжа… защото самата тя била една лъжа. Разбираш ли?
— Значи Карълайн Холмс е…
— Или пък Ема Вайл е Карълайн Холмс. Да.
Тръснах глава.
— По нищо не си приличат.
— Външността може да бъде променена изцяло. Както и отпечатъците на пръстите, гласа, ретината на очите. Последните снимки на Ема са отпреди да навърши осемдесет години. Хората се променят и по естествен път с възрастта. Да беше видял как изглеждах на осемдесет, нямаше да ме познаеш.
— Не се връзва. Целият живот на Холмс е подробно документиран… е, почти целият. Не можеш да създадеш от нулата цяло минало, не и за толкова известен човек.
— Не съм сигурен. Дълго живеем. Лесно е да се усъмниш в случилото се преди два, три, четири века.
— Не знам, Джонс. Твърде много неща се съхраняват. — Уморено поклатих глава. — Ти само прибавяш още едно ненужно усложнение. Все едно, Карълайн Холмс е построила Айсхендж. Нещо я е подтикнало… но не знаем какво е то. — Идеята на Теофилус обаче не ми даваше мира. — Разбирам защо би ти харесала подобна хипотеза. Кой ти я подхвърли?
— Как кой? Самият ти! — Той ме погледна с престорена изненада. — Нали все това ми разправяше, преди да кацнем, докато се наливахме с екипажа?
— Не! За Бога, Теофилус! Току-що го съчини.
— А, не се измъквай. Ти ми го каза. Може би си препил тогава и не помниш.
— По дяволите, знам какво съм говорил за Айсхендж! Това си е твоя измислица.
— Както искаш. Но се обзалагам, че това е истината.
— Хъм… Май е вече петнадесетата ти версия за произхода на Айсхендж?
— Ами не знам. Чакай да ги преброя…
— Стига, Джонс! Моля те. Стига…
Намръщих се обезсърчено. Паметната плоча пред нас сякаш ми се присмиваше. Станах и я ритнах.
— Ей, внимавай със скафандъра!
Замахнах и купчинката камъчета се разлетяха из прахоляка. С треперещи ръце махнах останалите от плакета, после започнах да търкам с пръсти вдлъбнатите букви, докато ги изчистих. Погледнах в краката си.
— Теофилус, я ми помогни.
Той също се изправи безмълвно и двамата бавно, грижливо събрахме камъчетата в малка пирамида до камъка с плакета. После застанахме над нея — двама мъже, вторачили се в купчинка чакъл.
— Джонс — започнах нехайно, но не знам защо не можех да овладея гласа си, — според тебе какво е станало тук?
Той се изкикоти.
— Не се предаваш, а? Май и аз като останалите още държа на старите си приумици. Мисля… мисля, че тук има повече, отколкото сме способни да разберем.