Обикалях помещенията във фермата на „Идалго“, следвайки хода на различните процеси, и се опитвах да намеря свой начин за подобряване на системата. Повечето стаи бяха затъмнени, но в помещенията с водораслите трябваше да се използват слънчеви очила. Тук започваше всичко. Топлината и светлината, генерирани вследствие на ядрените реакции в ракетния сектор, осигуряваха енергия за фотоавтотрофните растения, най-вече за водораслите chlorella pyrenoidosa и chlorella vulgaris. Те бяха разположени в големи бутилки под светлината на лампите и аз си мислех, че независимо от проблемите с храненето има начин да им се въздейства генетично или чрез промяна на средата, за да се постигне нужният газообмен.
Свалих очилата и започнах да се лутам край затъмнения аквариум, докато зрението ми се върна. Тук излишните водорасли се даваха за храна на организмите, намиращи се в дъното на хранителната верига. Планктонът и ракообразните поглъщаха водораслите, малките риби се хранеха с планктона, големите риби изяждаха малките. Същото беше и по-нататък, в оборите. В слабата нощна светлина можех да различа клетките и оградените площадки за зайците, пилетата, прасетата и козите, носът ми също долавяше присъствието им. Тези животни се хранеха с растителните отпадъци, които не се използваха от хората, и сами служеха за храна. От другата страна на обора беше градината — редица от помещения, засадени с лехи зеленчуци. Тук още светеха някои от лампите, създавайки уютно приглушено осветление. Приседнах край една от стените и се загледах в дългите редици на зелките. Близо до мен на стената беше нарисувана проста схема, която с липсата на какъвто и да било коментар напомняше някакъв религиозен символ. Това беше графика на кръговрата в системата. Светлината хранеше водораслите, водораслите хранеха растенията и рибите. Растенията хранеха животните и хората и произвеждаха кислород и вода. Животните служеха за храна на хората, а хора и животни заедно произвеждаха отпадъци, съдържащи микроорганизми, които минерализираха (донякъде) отпадъците и даваха възможност за повторното им внедряване в почвата.
В слабата светлина зелките се открояваха като редици от мозъци, които се опитваха заедно с мен да решат проблема. Кръгът, очертан в схемата, съпроводен с още някои биохимични операции за поддържане на газообмена и използване на отпадъците, беше почти изцяло затворен — една стройна, стабилна изкуствена биоценоза. Но тук имаше два проблема от първостепенно значение, които ме амбицираха, а решението не можеше да се намери с ходене из фермата. Първият беше непълното оползотворяване на отпадъците. Прякото използване на човешките отходни продукти като храна за растенията се ограничаваше от натрупването на хлорни йони, които не се усвояваха от флората. Натриевият хлорид например се използва от хората като подправка, но останалите компоненти на системата не се нуждаят от него в същите количества. Ето защо използването на водораслите за минерализиране на отпадъците в „Идалго“ трябваше да бъде съпроводено от биохимична минерализация — в нашия случай изгаряне, в резултат на което се получаваше малко, но съществено за системата количество неизползваема пепел. Мъчно щеше да се намери начин тези трудноразтворими метални окиси да се използват повторно.
Другият генерален проблем бяха нищожните загуби на вода. Макар тя да можеше да се филтрира от въздуха и да се улавя по много начини, известно количество щеше да се натрупва във вътрешността на кораба, да се отлага по различните повърхности, да се стича в пукнатините и невидимите дупки по пода и дори да изтича вън от кораба, ако се наложеше част от екипажа да излезе в открития Космос.
И колкото повече мислех върху тези въпроси, толкова повече дребни проблеми изникваха. Всички те се сблъскваха и преплитаха, образувайки сложна мрежа от причини и следствия, която често, но не винаги можеше да бъде обхваната… Много трудна игра! А този път с тези хора се играеше за оцеляване.
Изправих се нервно и закрачих между дългите бразди. Те можеха да получат вода, като използват горивна камера и електролиза. С тяхната електростанция може би нямаше да им трябва нищо повече. Всичко зависеше от количеството на извлечената вода, от горивните запаси и от времето, което щяха да прекарат сред звездите. Обърнах се и се запътих към компютрите на фермата да проверя някои данни. А колкото до отпадъците, Мари-Ан говореше за някаква мутирала бактерия, която щяла да ги минерализира и била способна да поглъща металите, бавно трупащи се извън системата…