— Какво искаш да кажеш?
— Че можем да пропуснем шанса. В този момент на Марс става революция. Суон каза ли ти?
— Да.
— Така че кой знае? Ами ако бягаме от края на цивилизацията! Животът на Марс може да е застрашен, а това ще бъде катастрофално за Земята — тя зависи от колониите си на Марс, които я снабдяват с руда. Земните правителства са просто по-крупна разновидност на комитета и правят същите поразии. Те тласкат Земята към нова криза.
— И по-рано са се справяли с подобни ситуации — вметнах аз, обезпокоена от мисълта за Марс.
— Това още нищо не значи. Никога досега населението не е било шест милиарда. Безредиците на Марс са едно от нещата, които могат да ги тласнат в пропастта! Това е твърде деликатно, изкуствено екологично равновесие, Ема. Също като на нашия звездолет. И ако то отиде по дяволите, шансът да тръгнем към звездите се изпарява задълго. Може би завинаги. Затова ще го направим сами, точно тук и в този момент.
— Това е бълнуване!
— Не съм само аз!
— Имах предвид всички вас.
— Извинявай. Английският не прави разлика между единствено и множествено число.
— А руският?
— Ами и той…
И двамата се засмяхме.
Този спор дотолкова развълнува Давидов, че той закрачи сред зеленчуковите лехи, съпроводен от скърцането на лепкавите си подметки. Когато спря, аз погледнах тъмното му лице през една зарязана бутилка за водорасли — чертите му бяха разкривени, а очите, които се спряха за миг върху мен, имаха големината на яйца. „Иска да ме убеди — помислих си. — За него е важно мнението ми.“ Тази мисъл ме накара да пламна от удоволствие и в същия момент ми хрумна, че сигурно това е начинът, по който е станал водач на тази група от фантазьори. Не заради някакъв избор на Комитета за развитие на Марс, на който е бил нужен жертвен агнец. Той беше водач, защото умееше да накара хората да се чувстват по този начин.
Интеркомът изпращя.
— Олег? — Беше гласът на Джон Дансър, звучеше тревожно. — Олег, чуваш ли ме? Отговори ми бързо, ако обичаш.
Давидов се устреми към интеркома на стената и светкавично го включи.
— Какво има, Джон?
— Олег! Ела веднага в командната кабина! Спешно е!
— Какво става?
— Забелязахме три кораба, които се приближават централно през втория пояс. Изглеждат като полицейска ескадра.
Давидов ми хвърли един поглед.
— Ей сега идвам.
Той се затича между лехите.
— Изглежда безредиците на Марс не са ангажирали всичките им сили.
Тонът му беше все така безгрижен и шеговит, но погледът му беше мрачен.
— Ела с мен.
Тръгнах с него към командната кабина на „Ръждивият орел“. Там се бяха събрали десет-дванадесет души, някои от тях от „Орела“, останалите от хората на Давидов и Айлин Бритън.
— Разположени са под формата на равностранен триъгълник един спрямо друг — каза Айлин. — Саймън ги забеляза с оптическия контрол — след като видя първия, той използва полицейската система и откри другите два. Ако не направят някакви корекции в курса, двата ще минат от двете ни страни, а третият — под нас.
— Колко време имаме? — попита Давидов.
— Сега намаляват скоростта. Ще прекосят астероидната група за около три часа.
В живота си не съм виждала толкова мрачни хора, събрани на едно място. Само шумовете на корабния живот нарушаваха тишината, последвала тези думи. Замислих се. Всичко, което бях видяла току-що, и четиридесетте изпълнени с опасности години на усилена работа, докато се стигне дотук, сега беше в опасност. Плячка в ръцете на безмилостен ловец. Всичко можеше да свърши само за четири часа, с плен и затвор, с връщане на Марс под стража на борда на „звездолета“. Или пък със смърт. Тези полицейски кораби имаха цял арсенал на борда си.
— С каква скорост се движат? — попита Давидов.
— Два-три километра в секунда — отговори му Айлин.
— Ще трябва да претърсят доста голямо пространство — с надежда се обади Суон.
— Те ще ни хванат в клещи! — възкликна Айлин. — Ще ни видят. С помощта на радара, с топлинно или метално сканиране, с радиозасичане… все някак ще ни открият.
— Радиопредаванията са спрени — напомни Давидов.
— Все едно, вече сме в капана — отговори Айлин. По бледото й напрегнато лице се четеше нетърпение — тя очакваше от останалите да осъзнаят напълно положението и да измислят начин да се измъкнат от него.
Всички се спогледаха.
— Можем да вкараме в действие всичките си лазери — предложи Олга Борг, капитанът на „Лермонтов“. — Да обстрелваме изпускателните им клапани.