Появи се Суон и ме помоли да се върна в командната кабина. Докато се изкачвах по шахтата — този път беше изкачване, — ме порази необичайната тишина. Повечето системи бяха изключени. Трите кораба се бяха превърнали в инертни обекти спрямо външния свят.
Айлин беше извикала на големия обзорен екран дисплей, който отразяваше положението на нашите два кораба, очертанията на астероида, гледан от първоначалната ни позиция, и трите полицейски кораба. Те все още се намираха извън обсега на нашите радари и местоположението им беше определено въз основа на данните на нашите наблюдатели от повърхността на астероида — хората в скафандри, които се криеха зад скалите като някогашните земни разузнавачи. Командната кабина отново беше пълна с хора.
Чакахме, вгледани в зеления екран с неговите менящи се пурпурни линии и точки. Програмистите и Джон Дансър все още разработваха нашите маневри. Останалите седяхме и наблюдавахме.
— Хванах ги с бинокъла — долетя съобщението на един от наблюдателите. — На около десет градуса над хоризонта спрямо мен, вертикално деветдесет и пет — сто.
— Кажи му да насочи струята от скафандъра си към повърхността — нареди Давидов.
Въжетата започнаха да ни теглят около астероида с доста бързо темпо. Върху зеления компютърен екран ние бяхме близо до центъра — два пурпурночервени квадрата. Контурът на астероидния пояс се измести надолу и малките червени кръгчета на полицейските кораби бавно започнаха да нарастват по посока на горната му част. Ако прекосяха контура, те щяха да се озоват в нашето небе. Един от тях със сигурност щеше да го направи. Айлин въведе в програмата очертанията на малък скалист астероид, следващ Хилда, който щеше да застане между нас и този кораб — поне замалко.
Поглеждайки навън през широкия пластилов прозорец на командната кабина, можехме да видим въртенето на Хилда до нас и дъното на звездолета точно над главите ни, а зад него — обсипаната със звезди небесна пустош. Това, което ставаше на екрана, можеше да бъде и филм, военна игра или абстрактно изкуство — ние имахме същата възможност да видим полицейските кораби, както и те нас. Абстрактно изкуство — и естетиката в него беше всички точки да се задържат вътре в неправилния овал…
Тихите гласове на наблюдателите ни докладваха за положението, а отвътре Айлин предаваше съобщения към астероида. Малките червени точици танцуваха по екрана.
С полицейския кораб под нас беше лесно. Щеше да ни подмине, докато се придвижваме нагоре и в кръг около астероида, придържайки се зад него, така че корабът нямаше да ни забележи. Същото беше и с онзи отдясно, само полето на действие беше по-малко. Щяхме да се озовем точно под линията на неговия кръгозор. Това щеше да ни остави малко над хоризонта за третия кораб в продължение на няколко минути. Точно тук беше проблемът — но през това време по-малкият астероид, чийто диаметър беше не повече от два километра, щеше да премине между нас и кораба. Надявахме се, докато той ни подмине, да се озовем над хоризонта на Хилда и извън полезрението на всичките три кораба.
Всички гледахме екрана. Хвърлих поглед към Давидов. Той се взираше безстрастно в дисплея с особен поглед, в който се четеше примирение.
Третият кораб достигна хоризонта на Хилда зад по-малката скала. Давидов се наведе напред.
— Трети пост, теглете ни към вас — произнесе той в микрофона, без да се интересува от програмата. Айлин се опита да протестира, но той не й обърна внимание. — Можем да икономисаме малко място от онази страна.
Давидов се съсредоточи върху екрана.
— Саймън, кажи ни, щом ги видиш — нареди той в микрофона. Представих си Саймън, прострян върху повърхността на астероида…
— Казва, че ги вижда — долетя гласът на наблюдателя.
— Теглете към първи пост колкото е възможно по-бързо — реши Давидов.
Дребното изображение на третия кораб пълзеше към линията, маркираща малкия астероид. То я достигна — беше вече на нашия хоризонт, а детекторите му бяха малко над или под него, кой би могъл да каже?